Този разказ, ще е фокусиран изцяло върху състезанието, което си спретнахме между хижите Мазалат и Ехо в Стара Планина на 23 Юли, 2021г. В този ден, успях да устискам и да стигна пръв, от 74 участника, до финала на х. Ехо за 9 часа и 46 минути, като това до момента е петото най-добро време за цялата история на прехода. При прекрасни условия, облачно и хладно време, успях да изпълня една стара мечта, която гоня вече 12 години.
Искам да уточня, че думата “състезание” използвам само за да опиша моята нагласа, за това, което се случи и не искам да натоварвам самото събитие, организатора или скороходците в него и специално няколкото имена които ще споделя по-долу, с тежката участ, че любимия преход е станал арена за гонки и постижения. Ето и част от правилника на събитието.
Мероприятието в никакъв случай не е състезание! Ударението при него е върху издръжливостта, духа и волята, а не върху скоростта и състезателния характер.
От тук нататък с думата “състезание” напълно осъзнавам, че нарушавам правилата на събитието. Но и искам да уточня, че в това изречение има противоречие! За да отключа напълно потенциала си и за да изпитам издържливоста, духа и волята си, трябваше да се състезавам. Този адреналин и еуфория ми помогнаха да се преборя с болката, страховете и ограничаващите вярвания които имам, за да стигна пръв на х. Ехо. Да издържа физически на терена, жегата и умората за да измина 69 километровата дистанция, без да забавя темпото си. Да изпитам духа си, да не се поддам на успокоението, че вече съм имал пет успешни финала, един от които даже успях да стигна пръв на х. Ехо. Да изпитам волята си, опитвайки се да постигна до скоро, невъзможна за мен бегаческа цел, за която съм мечтал 12 години.
Ето защо, надявам се да моят разказ за “състезанието” да ви е интересен и да ми простите човешката слабост, да желая да бъда пръв и да постигна силен резултат. Надявам се, да разберете усилията ми и да имам възможност да се видим на х. Мазалат и в следващи години, за този мой любим преход!
Всичко започна през… 2009 година. Годината в която, за първи път се престраших да се включа в този поход. На раздумката в х. Мазалат предната вечер, разказите се въртяха около Доктора, французина Жулиен и австралиеца Николай, които са успявали да стигнат до финала преди залез слънце. Още тогава, летвата за скоростно преминаване бе доста висока и разбира се, в мен се зароди мечтата да успея и аз да стигна преди залеза до х. Ехо. През следващите години, най-бързото преминаване на прехода бе подобрявано няколко пъти от Иван Гърбев и Николай “австралиеца” Николаев, за да стигне до заветните 8:55 часа през 2020г с невероятното бягане на Калоян Пейчев. Така и мечтата ми се развиваше и исках още и още и все някак си се изплъзваше измежду пръстите ми.
Тази година, още преди старта имахме хубаво предзнамение, когато Христо Минков, в опит за подобряване на рекорда за най-бързо преминаване от вр. Ком до нос Емине, точно в 5:04 сутринта мина през хижа Мазалат и даде старт на събитието.
Още от първите метри се изстрелях към гората, с цел да се отдалеча възможно най-много от групата и да не давам шанс на повечето бегачи да ме последват. Очакването ми бе, да останат 1–2 най-силни и подготвени с мен и заедно да се наредим в челото. Затова през първите 2км се постарах да бягам бързо, дори и на най-техничните участъци. Така и се получи, като до вр. Русоватец, зад мен бе останал само Николай “американеца” Начев. Много се радвах, че ще си правим компания и без да спирам бягането, забавих с няколко секунди, за да му дам шанс да ме догони. Така се събрахме и поговорихме няколко минути. Заедно преминахме километрите до х. Тъжа, където той остана да си налее вода от реката, а аз продължих с все така високо темпо по склоновете към вр. Ботев. В дъдж, студ и мъгла, аз нямам нужда от много вода и все още имах почти пълни две пълни шишета. Познавах добре това изкачване и знаех, че ще успея да си разпределя водата за оставащото време.
По склоновете към Юрушка Грамада и Параджика, хвърлих един поглед назад и видях Николай да е на 4–5 минути след мен. Това бе по-голямо забавяне от просто пълнене на шишета и реших, че той се е отказал да ме гони засега.
Аз също отпуснах леко темпото, за да не се преуморя. Вр. Ботев си е първата много трудна цел за деня и може да ти изсмуче силите и да не остане нищо в запасите. С здраво усилие към върха, толкова рано през деня няма да спечеля нищо, но може да загубя много! Снимах как кончета препускат в мъглата, разгонвах говедата от пътеките и гледах да подържам духа висок.
Но малко преди самия връх, до мен чух музика и секунда след това видях Стефан Лазаров, който с лекота, ситна крачка и здраво темпо ме изпревари. Имах време буквално да се изненадам и да разменим няколко думи, преди да отпраши пред мен. Веднага след като Стефан застана пред мен, забелязах, че линията му на изкачване не е най-оптималната за трасето. На един участък, премина през каменистия терен, вместо по тревистия и веднага след него, избра да се движи плътно по пилоните, вместо по малко по-оптималната пътека 20 метра в дясно. Не само това, но и сякаш, на по-лекия наклон точно пред върха, не напредваше толкова бързо, колкото по стръмното.
И тук за мен започна състезанието! Веднага си наумих, че Стефан е много силен катерач, но аз имам предимство с перфектно познание на най-тънките моменти в трасето на Мазалат-Ехо. Нямаше да се дам, без бой и реших да изтествам тази моя теза. Отне ми 1–2 минути, преди да променя настройката си, но някак машинално вече знаех, че ще се пробвам да го гоня. Изпих шишето си с останал изотон на екс, хапнах малко храна в движение и докато все още бе стръмно, сипах нов изотон в бутилката. На 200 метра преди върха свих в дясно, за да мина по подсичащата пътека, докато Стефан се изкачи до кулата. Така в началото на спускането към заслон Ботев, вместо 100-те метра дистанция, която ми бе направил, вече бе само 10 метра пред мен.
Лудото супер опасно спускане към з. Ботев, хем забавно, хем тежко върху крайниците, хем екстремно, защото една малка грешка може да те забие с глава между камъните завърши, като Стефан прескочи оградата пред мен и свали раницата си за да извади нещо от нея. На чешмата се настаних пред него и напълних шишетата си с подготвен изотон, докато той вадише същото от раницата си. Така, спирането ми в заслона бе само 2 минути и изтичах от вратата пред него.
Отново водех и малко по-късно се обърнах и забелязах, че е на 2–3 минути след мен. Много исках да избягам напред в мъглата, за да не ме вижда. Пробвах да натисна по склона, но все пак, той се оказа добър катерач и успя да подържа темпото ми. Така на подсичането в посока вр. Жълтец, Стефан ме виждаше и последва моята линия, вместо да мине по дългата линия на жалоните, катко се надявах да направи. Това се повтори няколко пъти в посока Кръстците, като се опитвах да използвам различни особености на терена, да изтичам напред и да се скрия зад ъгъла, за да не ме вижда. Но всеки път, той бе на 2–3 минути след мен и не успявах да му се изплъзна. Дори когато спирах за пишкане, гледах да се скрия от погледа му, за да не вижда, че съм спрял. Не исках да му показвам слабост. Но понякога този който следва, има предимство, че може да подържа темпото на предния и да не се старае повече от необходимосто. Докато водача, трябва да прави опити да се отърси от преследвачите, редовно влизайки в червената зона, без да има гаранция за успех.
Тези ускорения ми изиграха лоша шега, защото ме измориха и на изкачването на вр. Купена, Стефан показа качествата си на катерач и успя да ме застигне. Стиснах зъби за да не се дам до върха, но все пак на котата той застана пред мен и пръв стигна до въжето за спускане. Сега пишейки тези редове, си давам сметка за грешката си. Можех да устискам още малко и да стигна пръв до въжето, защото то пуска само по един човек, докато втория трябва да изчака от горе и да пази долния от камъни. Използвайки това, Стефан успя да дръпне 20–30 секунди пред мен и си личеше, че подържа високо темпо на спускането. Хукнах след него като луд, като реших, че аз ще използвам момента да му подържам неговото темпо и да стоя близо до него. В този участък, отново забелязах, че не взима най-добрата линия на преминаване и тези 30 секунди станаха 20 и после 10. Няколко камъка тук, малко клек там, пет стъпки изкачване, вместо права пътека от долу, добавяха или стопяваха няколко секунди разлика.
Тази част на планината е изключително красива и бягането по тези пътеки е нещо като рая за планинския бегач. Особено бягането с висока скорост. Не мога да опиша щастието, което един натрениран човек изпитва, преминавайки през тези върхове на скорост. Най-алпийското било на Балкана, тясна пътечка между върхове и стръмни урви от двете ти страни, разделящи страната ни на две с уникални гледки на север и юг. Реших да използвам още една малка хитрина. Започнах да викам от щастие и еуфория “Аууууу много якоооооо” и “Чувствам се страхотноо”. Тази малка закачка, не само че мотивира и повдига духа на викащия, но и има малък шанс да вкара негативни мисли в опонента до теб. Защото той се чувства зле, а аз добре.
Шанса е малък, но не е изключено. Важно е да спомена, че със Стефан не се познаваме и до момента не сме си разменили повече от 3–4 думи. Но щом се движим с еднакво темпо до тук, шанса той да е много по-добър от мен и да се скатава досега, е малък. Т.е. очаквам, когато на мен ми е зле и на него да му е зле. Когато не мога да дишам на вр. Купена и той да се задъхва. И когато спринтирам по пътеките с темпо, като за стадион и той да смята, че това е неразумно. Не знам дали му е подействало, но в моята глава, всяка такава хитника ме мотивираше.
Стигнахме заедно до подстъпите на вр. Амбарица, където Стефан очаквано дръпна напред. Толкова се отдалечи, че по едно време негативните мисли започнаха да влизат и в моята глава. Разликата ни вече бе минута. На 500 метра от върха има много красива леко наклонена и не-технична пътека, стигаща до финалната пирамида на Амбарица. Стефан пред мен бягаше, а аз ходех. Нямах сили за повече и дишах тежко и уморено. Бях готов да хвърля маратонките и да се откажа от преследването. И тук Стефан направи една малка грешка. Остави ме, да го видя, че на едно заравняване пред върха той върви. Т.е. избяга цялото качване, но на равното ходи — значи и той е много изморен! Не само това, но отново тръгна по жалоните, за да изкачи самия връх, вместо да подсече по ясна пътека. В този момент, в който той показа слабост, замириса на кръв и бях сигурен, че ще успея да го изпреваря отново. Изведнъж раменете ми се изправиха, погледа ми се повдигна на пет метра пред мен и вместо ходене, бягах с всички сили по склона и се мушнах в подсичащата пътека след него.
В последвалото лудо, технично спускане използвах всички преки пътечки които познавах и опита от всички тежки тренировки по спускане на техничен терен. Стефан отново следваше маркировката плътно, а аз дори на 5 метра в страни си намирах пътечка с по-малко камъни, по-малко корени и стопявах по секунда две. През годините, треньорката ми Наталия Величкова ми е давала една тренировка, която по същество е серия от множество кратки 10 секундни спринтове с леко бягане между тях. И тази тренировка обичах да я правя в най-тесните и технични пътечки по парковете в София. Така от спринт на спринт отново бях рамо до рамо със Стефан и стигнахме заедно до х. Добрила.
Скоростно зареждане с вода и изотон и общо оставане пред хижата от 3 минути. Разменихме пак 3–4 думи и на изпроводяк отново реших да подвикна “Чувствам се прекрасно” и “От тук започва истинското бягане” — все едно, това до сега нищо не беше, гледай какво следва. А бяха минали повече от 5 часа до х. Добрила в луда надпревара и баири и това което бе минало бе най-сериозното от целия преход.
Отново се изстрелях от хижата и реших да използвам гората, за да се скрия максимално бързо от него и да не му дам шанс да ме преследва. Дори 30 секунди биха били достатъчни, за да не ме вижда. Знаех, че следващата открита местност е чак след 9 километра на поляната и склона до хижа Дерменка. Но за да не му дам шанс да ме вижда и там, трябваше да съм поне 5 минути преди него. Отново препусках и записах най-бързите си километри в този участък. В този момент изпитвах сериозни съмнения в способноста си да устискам постоянните ускорения и високото темпо и отново започваха да се прокрадват черни мисли в главата ми. И за капак на всичко, плана ми отново не се получи. На изкачването над хижа Дерменка видях Стефан само на 3–4 минути след мен. Доста сломяваща гледка, при положение, че той доказа, че катери по-добре от мен.
Качих се на хълма и видях новия път. През изминалата година бяха прокарали чакълест път от Беклемето до х. Дерменка, за който бях забравил и сега се изненадах, че е напълно готов. Отново бягах, но не с чак толкова бързо темпо. Но ми направи впечатление, че Стефан вече не се вижда зад мен. Наистина имаше много открити места, но колкото и да се обръщах, никакъв го нямаше. Нямах сили да правя още ускорения и се опитах да подържам някакво прилично темпо, но умората ме гонеше и на няколко пъти се спирах да ходя по равното шосе. Тук искам да спомена, че като цяло това шосе дава малко предимство и има смисъл да се отделиш от него само на две места. Но и преди шосето, пътеките тук бяха в добро състояние и скороста винаги е била висока.
На з. Орлово гнездо, отново с обиграния питстоп — сипах изотон в шишето много преди заслона и почивката на чешмата бе само 2 минути. През целия ден се хранех изключително често. На всеки 10–15 минути по една хапка от някаква вафла или барче. Имах и 3–4 гела в раницата които използвах във втората половина на бягането. Носех и един сандвич със сланина и лук, който бе супер вкусен, но толкова тежък, че ми се отщя да го ям и след като го нагризах леко, го оставих на горските животинки за вечеря.
До Беклемето препусках отново с високо темпо, защото пътя бе доста добър, но вече Стефан не се виждаше никакъв и останах с впечатление, че съм го отказал да ме следва. Това бе и основната ми цел. Да е толкова трудно, че да си каже “няма смисъл”. Разбира се, няма как да знам какво е мислил той, но в моята глава, бях успял да го сломя.
На Беклемето имах три телефонни разговора, ключови за следващия етап!
Дъщеря ми: Татко, аз ти казах вчера — отиваш като победител и се връщаш като победител!
Приятелката ми: <е, това си е между нас>
Треньорката ми: Нищо не е свършило до х. Ехо. Не се отпускай в зоната на комфорт. Искам да дадеш най-доборото, за да си горд от себе си и да не оставиш нищо по трасето!
Трасето от Беклемето през х. Козя Стена до х. Ехо е много красиво и технично и се слави с жестоката жега в следобедните часове. Но се оказа, че в 12–13 на обяд, всичко все още е покрито с облаци и за първи път преминах терена без да плувам в пот и пека в собствен сос. Спазвах наставленията на треньорката ми и продължавах да полагам същите усилия. Разбира се, терена там е доста техничен и от Беклемето до Ехо са си 2 часа здраво бягане. В Козя стена зареждането на вода отново по график отне само 2 минути и отново подсичах всяка крачка и търсех най-меките и равни пътечки за бягане, било то и 2 метра дълги. Гледах часовника и не вярвах на очите си. Пристигнах на финала на х. Ехо в 2 след обяд! 9 часа и 46 минути след старта на х. Мазалат, цели 69 километра препускане през най-красивата част на балкана!
Не мога да опиша радоста си от това постижение, защото то е много лично и ценно за мен. За всичките ми години на опити, гледайки върховете до мен, на всичките 365 дни в годината, в които тренирам или мисля за тренировка, на всичките 12 години, в които мечтая за едно и също. Днес успях да го направя. Постижение, с което аз да съм доволен и спокоен, че не оставих нищо за взимане. Че няма от къде да открадна няколко минути, и да направя нещо по-добре и да измисля нова хитрина. Да си легна усмихнат и успял, постигнал нещо в живота си. И мога да си кажа — Да, ще си дам малко почивка!
Освен, че всъщност… има какво още да направя!
Първоначално публикувано на 25.07.2021 в Medium · Иван Димитров. Текстът е запазен като част от архива на Hill Season.
