Гледам през последните 2–3 години, как се изместват разни ценности в ултра маратоните, с навлизането в mainstrem-a. Преди десетина години, ултра маратонците не знаехме много какво правим и наиситина, “Оцелявахме” по състезанията, но преди всичко — хора с “Характер” и горди от това.
Няколко години по-късно, навлязоха повече хора в обществото ни, спорта стана по-популярен и се появиха по-добри лекоатлети сред нас. “Оцеляването” вече не бе модерно, а се гледа с лошо око. Наричат ни Туряги, ама с този обиден тон. Вече, като кажем “тичане” и ни се присмиват, как не сме разбирали. А това, че не ни дреме за НАГРАДНИЯ ФОНД означава, че не тренираме достатъчно. И да ви светна, модерното на “трасе” било “маршрут”. Така че, внимавайте с речника си. Изведнъж, смеха и веселото изкарване с приятели, започна лека по лека да се замества с “много ми е бавно”, “тоя нищо не разбира” и “над 4м/км е загрявка”.
Няма как, годините си летят, света около нас се променя и няма нужда да сме дъртаци с остарели разбирания. Но няма как да го скрия, че малко се дразня. Не че нещо, но има голяма разлика, между това да тренираш в зала за 1км и това да тренираш за 170км в планината. И е нужно малко уважение от двете страни.
На всички, които тренират в планината им е ясно, че не правят рекорди, че не се сравняват с клубните атлети, че 2 часа за полу-маратон си е изпитание, че 10х200 не знаем за какво се ползва. На всички, които спортуват в планината им е ясно, че мечтите им се измерват с дълги дни в планианта, с безсънни нощи в студ и кал, с обриви и рани и протъркване на някой ценни места. На всички, които спортуват в планината им е ясно, че се снимат с минзухарите и броят четерилистните детелиини, че се смеят и че плачат, че си пеят и танцуват и ходят като роботии — в един и същи ден. Но можем да различим 6 вида цвят на урината ни, да определим изгубените соли по засъхналите бели петна по кожата ни, да говорим с дни за ползите от зеро дроп и дебелите подметки, да разказваме с умиление за последната си ваканция на екзотично място с добри приятели и много километри зад гърба ни.
Да очевидно е. И няма нужда от другии епитети.
Първоначално публикувано на 31.03.2019 в Medium · Иван Димитров. Текстът е запазен като част от архива на Hill Season.
