Голям Царев Връх, с неговите скромни 2183м нмв. е последния труден връх, който трябва да се изкачи преди заслужената ми почивка. Намира се в планината Славянка и изкачването му започва от седловината Парил, като в рамките на само 4 км изкачва цели 1000 метра денивелация. От там, по билна пътека се слиза и после изкачва първенеца и крайната цел за целия преход — Гоцев Връх.
Аз съм се засилил с много добро темпо по стръмния склон и с щеките буквало бягам на горе. Наклона е сериозен, но мотивацията ми е още по-силна. Усещам края на три-дневното ми приключение и “победата” вече се усеща сладка на езика ми. Чувствам се, все едно не съм бягал и краката и тялото ми отговаря на желанието ми. Зад мен, Ники Дерменджиев пръхти от умора и се опитва да подържа темпото ми. Малко след началото на изкачването вече чувам зад себе си “Давай Ванка, бягай нагоре, остави ме”. Засилвам се още повече, метрите летят зад мен, височината расте, а от скоростта, пътеката се вижда като тясна нишка. Не виждам върха, но в мислите ми вече мога да го докосна.
Изминавам първите 400 метра от изкачването за около 25 минути. Време, което ще ми даде топ представяне на любимия ми склон под Драгалевския лифт. Още една серпантина, още метри нагоре и изобщо не обръщам внимание на плантациите от напращели малини. Ники го няма никакъв зад мен и вече съм решил, че той или спи на пътеката и ме чака или е оставил водата си по средата на пътя и е тръгнал да се прибира. Няма никакъв начин да ме хване. Толкова съм напред, че вече в главата си започвам да пиша речта си за прием в Залата на Слават на бегачи излезли на екстремно дълги и трудни бягания, които са изпреварели пейсърите си. Опитвам се, да съм както скромен, но и да изтъкна качествата си на велик бегач. От една страна, аз съм му безкрайно благодарен за помоща като пейсър. От друга страна, разбира е ясно, че няма как да ме хване с това темпо. Все пак… изминахме и преживяхме толкова много заедно, че сладката ми победа от части е постигната благодарение на него. А в каква грешка бях само…
Всичко започна седмица по-рано, когато след финала на Персенк Ултра, Ники дойде при мен и ми каза — “Ванка, знам че тръгваш по Е4 другата седмица. Аз съм в отпуска и искам да ти помогна, както сметнеш за добре”. Нямаше как да откажа на такова предложение и след кратко умуване, реших, че ще е подходящо той да се включи в последния етап от прехода. От х. Вихрен до финала на Гоцев връх, маршрута не ми е познат, а там щях да бъда на третия ден от бягането ми, та бих се възползвал от компания.
Старта на това 240 километрово приключение бе в събота в 2:04 сутринта, след като успях да спя само два часа и половина. Въпреки това, бях сигурен, че е правилното решение, защото така щях да мина голяма част от ниската планина Верила в ранните часове и да избегна жегата. Много от нещата не съм измислил аз, а съм послушал съветите на по-опитни от мен. Идеята за ранния час ми даде моята треньорка Наталия Величкова, а подробен разчет на трасето получих от приятеля ми Калоян “Кофето” Пейчев. Той бе така добър да ме посрещне на седловината Бука Преслап с вода и палачинки и да ме изпрати по Верила. Пристигна с шосеен мотор по черни пътища пълни с дълбоки локви и се вайкаше “никога повече”. Грабна раницата ми и побяга с мен, като си разказвахме истории и планове и се смяхме на ситуации. А кратко след срещата ни вече бях в село Клисура, където ме чакаше и приятелката ми Камелия. Тя изигра ключова роля за успешното завършване на прехода.
Нейната задача бе, да ме чака по различните проходи и хижи, когато те са достъпни с кола. Това бяха с. Клисура, х. Мальовица, х. Вихрен, х. Попови Ливади и евентуално Парилската седловина. Трябваше на всяко едно място да се преоблека изцяло и да хапна хубава храна, за разлика от вафлите с които се бях запасил да ям между хижите.
На м. Предела бях уговорил Симеон Стефанов от Благоевград (отново агент на Наталия и участник в рекордния опит на Калоян от преди година), който за втора година ми помага. Той трябваше да изнесе раница с дрехи и храна и тайно се надявах да побяга с мен дори малко, за да ме надъха и мотивира.
Със старт в 2:04 сутринта в събота, то в с. Клисура трябваше да съм около 9 сутринта, на х. Мальовица около 18:00 след обяд. В неделя на м. Предела трябваше да съм между 12:00 и 16:00ч, а на х. Вихрен около 23:00 или някое време след полунощ. Това даваше време на Ками да е свободна цяла неделя и да си направи и тя малко туризъм.
Друга изключително важна подробност бе, че през цялото време носех GPS тракер в себе си, предоставен от Виктор Ценков от tracksport.eu. В реално време всеки би могъл да провери къде се намирам, колко бързо се движа и дали се придържам към правилната пътека на Е4. Тези данни, в комбинация от работата която Константин Коцев върши, по подръжка на електронната си таблица с запис на всички премнавания, ми дава информация, къде се намирам спрямо времето на другите предишни преминавания. В момента в който стигнех някое от местата за почивка, веднага получавах съобщение от Коцев от типа “Боян е бил там в 7:00, ти си 20 минути преди него, трябва да излезеш преди 7:20 за да подържаш преднината”. Тази информация бе критична, за успешното постигнане на целита ми.
Само за 7 часа бягане, и вече съм безкрайно благодарен на седем човека, които бяха до мен още преди старта на събитието…
Следващата ми спирка бе в хижа Ловна. Бягайки към нея, забелязах, че група от 12 човека се е запътила към входната врата. Буквално с последната крачка успях да ги изпреваря и се мушнах пръв на вратата. Поръчах си супа, която ми бе сервирана веднага и започнах да обядвам, докато гледам как 12 човека се изреждат да питат “кога ще станат кюфтетата” и да се моткат с поръчката и плащането. За под 10 минути бях готов и яхнах баира. Ако трябваше да изчакам всички на опашката, сигурно щяха да отлетят 30 минути.
От тук нататък започва сериозната трудност по Е4. Витоша я неглежирам, защото съм се качвали стотици пъти по нея. Верила, с нейните коларски пътища с леки наклони е изцяло бегаема. До х. Ловна също са поляни и гори с хубави пътеки. Изминал съм около 65км, а трудното чак сега започва!
По пътя около Седемте Рилски Езера се разминавам с много туристи. Всички доволни и усмихнати се спускат надолу. Аз потен и запъхтян бия партина между тях и си проправям път. Този етап минах доста бързо, за да се махна от тълпите, но си платих за това. На върха след последното езеро поседнах за първи път за почивка. Помня, че изкарах вафличка за хапване и след това се събудих от вибрацията на часовника, показващ ми 40 минути на километър. Заспал съм безпаметно. Продължих веднага, но толкова сънен, че не ми се бягаше изобщо, а и терена стана много техничен и бягането бе станало по спорадично. На пирамидата за вр. Мальовица засяках една майка и дъщеря с които се заприказвах за две минути. Показах им Витоша в далечината и им казах “Сутрирта тръгнах от другата страна на тази планина”. За тях не знам, но аз много се впечатлих от себе си.
На спускането от върха пък видях Росен Русев и Даниел Иванов с жените и бебетата. Правиха си пикник на 2300мнв. Поспрях и при тях за няколко минути. Бях изморен, с няколко минути по-бавен от миналата година и на това спускане през 2019 се контузих и тази травма ме отказа от прехода тогава. Бях решил вече, че да се пазя през първия ден е по-важно от колкото да съм бързак и да рискувам. Направихме си по някоя снимка. Беше много приятно да си побъбрим.
През 2019г. пробвах същия преход със същата цел, но тогава прекратих опита си на х. Вихрен, заради болки в ITBS. Болките започнаха на спускането от вр. Мальовица и след това при всяко спускане и всяка крачка имах остри болки в левия крак. Стисках зъби колкото мога, но трудното спускане от вр. Вихрен ми видя сметката тогава и спрях.
Поредната изненада ме чакаш на х. Мальовица, където освен че ме посрещна Ками по график, беше и Наталия Величкова с целия си ентусиазъм и енергия. За 30 минути почивка ми бе налято огромно количество храна и акъл, топлина и енергия. Надъхан и с пълна до пръсване раница с дрехи и гурме сандвичите на Наталия, поех към з. Страшното Езеро, където исках да наблюдавам залеза от високо.
По време на изкачването се разминавах с участници в Adventure SkyRace и се поздравявахме и надъхвахме. Това изкачване е едно от топ 5 най-гадни катерения по време на Е4 и държи специално място в сърцето ми, а на вр. Попова Капа засякох и Димитър Димитров за последна снимка за деня. Бях малко отвеян вече и започнах бързо да спускам, за да използвам максимално светлината на деня, но все пак малко преди з. Кобилино бранище вече бях по тъмно.
Тъй като познавах трасето от миналата година, вече нямах проблем с навигацията през ноща и добре си спомнях препятствията. Имах за цел да стигна до х. Македония в ден първи, но усещах, че няма как да се случи, защото умората вече много ме налягаше. На х. Рибни Езера бях за 22 часа след старта и изминати точно 100км от София. Влязох в хижата и се примолих на някой да ме настани. Намериха ми легло в коридора, на отворена врата, счупен прозорец и силно студено течение. Всичко това, нямаше никакво значение за мен, защото заспах за по-малко от минута след като легнах.
Когато правя подобни приключения, за мен е изключително важно да познавам добре трасето и да имам скоростно преминаване по различните му етапи. Да зная имената на хижите, върховете и обектите около мен, ми служи да си поговоря компетентно с други запознати играчи. Мога да попия от тяхния опит, когато ми казват “Внимавай при това спускане, защото всяка година там си набивам ноктите и почерняват”. А тестови бягания са важни, защото предубивам представа, защо един 10 км участък с 500м изкачване отнема 3 часа да се мине, или защо 8км спускане се прави за 2 часа. Така подготвям тялото и ума си за по-сериозно приключение.
След натрупания ми опит от предни години, аз имах следната цел за 2020.
- Да премина изцяло с бегаческо темпо и стил по трасето на Е4 за под 3 дни. То минава през пет планини — Витоша, Верила, Рила, Пирин, Славянка и е с дължина 238км и 13500м положителна денивелация.
- Да спя минимално по време на бягането. За мен това означава по 4 часа на нощ (Все още не съм се специализирал да спя по час или по-малко).
- Да подобря времето на Боян Дочев (70:43 часа), поставено през 2017 година, като първи успешен скоростен опит по Е4. Въпреки, че на няколко места той се отклонява значително от трасето, все пак бе първия който ни показа, че Е4 е интересно трасе и за планинските бегачи. Трасето се оказа толкова трудно, че след него има само два успешни опита за преминаване, от планинския водач/бегач Калоян Пейчев (51:08). Разликата от 20 часа помежду им ми даваше възможност да се пробвам да застана на второ място в скоростната класация и да опитам да се придържам по трасето изцяло, за разлика от Боян. Тази цел, има и три под-измерения:
- Да подобря времето на Боян с 2 до 4 часа. Смятах че е постижимо с моментните ми възможности да се целя в време около 66–68 часа. Това значеше да съм съвсем малко по-бърз и да наваксам основно от намалено спане.
- Да подобря времето на Боян с 1 минута. Да, дори това би било много яко!
- Да финиширам успешно, независимо от времето. Тази цел предполагаше компонент от типа — толкова съм изморен, контузен, бавен и отпаднал, че малко преди финала се налага да направя още една нощувка. Тук времето вече нямаше да е от значение, а просто да стигна върха преди края на четвъртия ден.
Ноща на х. Рибни Езера бе доста хладна и ветровита. Събудих се около 4:30 от алармата и чух и усетих страшно силни пориви на вятъра. За секунда съм заспал отново, неволно. Отново се събудих около 5:30 и този път стреснато скочих от леглото. Бях прескочил лимита си от спане, които бях поставил. Оправих се на бързо, слазох в кухнята да оставя пари за нощувката си и видях по масите останала храна от пиршеството от миналата вечер. Пилешки крилца и бутчета, сланинка, наденици, хляб, големи и разнообразни салати. Откраднах си по хапка от всичко и бях пълен. След толкова дълго бягане и хранене на малки порции, стомаха ми се бе свил и се нахранвах от малко.
Пътеката между х. Рибни Езера и х. Македония е една от любимите ми, защото преминава през много красив дял на Рила. Като дължина, не е много, но техничния терен предразполага за 20 минути на км при изкачванията. В този ранен час, все още не можех да натискам много и повече се наслаждавах на гледката. Не спирах за снимки изобщо. Не само, че съм ги снимал преди и по време на скоростен преход, мога да си спестя това усилие, но и снимки на каманаци не ми действат особено добре. Този терен е за да го изпиташ и преживееш и да те зареди с енергия. Започнах да се чувствам доста добре и след солидна закуска вх. Македония вече се разтичах и разбързах отново. Най-накрая се чувствах добре по време на този преход.
Следващия етап до м. Предела традиционно избягах изцяло, като тук е място където терена не е техничен и може да се натисне. Няма сянка никъде и много ме напече, но си разпределих водата правилно (предишен опит е много важен) и бързо стигнах и слязох от Капатник. На няколко км от върха има и река, където заредих с вода и се измих подобаващо. Наближавайки м. Предела пред мен се появи Симеон Стефанов, които се беше качил нагоре да ме посрещне. А след още 5 минути на пътеката ме изненадаха Ками и Ники Дерменджиев. Толкова добре ми се отрази, че ги видях, че се разтичах все едно сега започвам. Хвърлих си раницата в колата и без да спирам се запътих към чешмата на Кулиното, където сее разбрахме да се чакаме. Със Симеон отново изтичахме целия асфалт около Предела и пристигнахме на отредения пункт и място за почивка.
В дълбока сянка паркиарни двете коли, разпънати столчета и багажниците отворени с наредени храни от всякакъв вид, ме чакаха Ники, Ками, Симеон и Мартина Рачева. Почти нищо от това не беше планирано и когато видях всички се чувствах че летя около тях. Разбрахме се да ме изритат на 30-тата минута и се заех да изям един пъпеш, хапки със сладко и сирене, бански старец, кока кола и какво ли още не. Напълних раницата и надъхан изпраших към Пирин.
За първи път бягам толкова много в тази част на планината. Пътя започва с 3км асфалт с лек наклон, но винаги когато съм бил там, съм бил изморен и съм предпочитал да ходя. Този път почти не спирах да бягам. По едно време ме настигна Симеон отново и в приказки и закачки стигнахме до душевадката преди Ушиците. Всичко бе толкова бързо и нагоре по нея. На тази душевадка, преди няколко години Мария Николова ми бе изкарала душата с репликата “Да вдигнем малко пулса”. Тогава бях готов да я убия 😉 но този път бях много по-бърз и ми бе много по-леко. За нула време се качих на Ушиците и спуснах към х. Яворов. Общо от Кулиното до хужата минах за 3 часа и 12 минути, което е някакъв личен рекорд. А съм го минавал поне десетина пъти.
Докато почивах на Кулиното си направихме импровизирана уговорка с Мартина, да ме чака на х. Яворов и да минем заедно и по тъмно прехода до х. Вихрен. Разбрахме се, да ми вземе кюфтета и кафе, за да не се налага аз да се редя на опашка и да изляза максимално бързо. Наближаваше ноща и не исках да губя излишно време. Оказа се, че темпото ми е било толкова бързо, че Мартина без малко да ме изпусне. Все пак, всичко бе готово когато пристигнах и за по-малко от 10 минути излязохме от х. Яворов. Започнах поредното бързо изкачване до Кръста на мраморното било. Успях бързо да мина 2/3 от него, но накрая вече силите ми отслабваха и забавих. Все пак, преди залез бяхме на Кръста и тръгнахме бързо по билото, с цел да минем възможно най-много преди да стане тъмно. На светлината на челника отново започна да ми се приспива и съвсем забавих, като даже много често спирах за по 20–30 секунди и сядах на камък. Мартина ми прави компания, разказва интересни и забавни истории, подкрепя ме и напомня да се храня. С нея този нощен преход бе чудесен и малко по малко минахме през Кончето, вр. Вихрен и слязохме до хижата. За около 5 часа и 30 минути бях минал от х. Яворов до х. Вихрен, според всички — много бавно 😉
Ками и Ники Дерменджиев ме чакаха в едно бунгало в хижата. Отново всичко бе приготвено, да пристигна, заредя и легна да спя максимално бързо. Свалих си чорапите за първи път от София до тук и гледката беше смеховита — черни крака и подути пръстчета. За щастие обаче, нямах никакви болежки, прижки. Но имах висока температура от прегряването в горещия ден и Нурофена и Упсарина ми помогнаха да заспя и въстановя. Отново получих дозата информация от Коцев и направихме планове за движение. Ден втори приключи с 165км зад гърба ми за малко над 46 часа.
Бях си наумил, че състезанието с Боян ще оставя за третия ден и чрез по-кратко спане ще съм час пред него. Боян Дочев бе променил трасето на три ключови места. Първото е около х. Мальовица, а другите две са на х. Яворов и х. Вихрен. Той директно е минал по билото до Дългото Бъндеришко езеро, без да слиза в ниското и после да се изкачва отново. Преведено в мое време — трябваше да съм на езерото преди 7:10 сутринта.
Ники Дерменджиев нави алармата си за 4:30 сутринта. Веднага скочихме от леглото, приготвихме раниците и потеглихме. Стигнахме до езерото с малко над час аванс пред Боян. Всичко, което трябваше да правя от тук нататък е да подържам неговото темпо в оставащите 70км и щях да съм пред него.
Терена до и над Дългото Езеро е доста труден и се подскача от камък на камък без пътека, но добре обозначена с туристическа маркировка. За щастие аз се чувстваш доста свеж все още и тъй като нямах никакви болежки по тялото, се предвижвах без никакво забавяне. Мога да си представя, че един бегач стигнал до там на 170-ти км с изморено тяло и крака, ще изкара спокойно по 30 минути на километър точно там. Ники започна да ми разказва за красотите на района и да ми показва всеки връх и всяко езеро по пътя ни и изглеждаше, че ги познава доста добре. Шегувахме се, че трябва да направим едно състезание “Пиринско Равно”, започващо с изкачване на вр. Пирин и държане на билото през вр. Вихрен до Тевно Езеро и отвъд. Не помня нито едно име на връх, както и часовете които ни е отнело да стигнем до заслона, но се чувствах прекрасно през цялото време. Бе прекрасна сутрин в Пирин и правех това което обичам с близък приятел!
В заслона останахме около 30 минути, малко повече от колкото ни се искаше. Веднага след това отделихме още 15 минути за био почивка и преднината ни се стопяваше стремглаво. Имах спомен, че Боян бе почивал малко повече на х. Попови Ливади, но изобщо не се чувствах спокоен. За сметка на това, на спускането към м. Комитски Чарк се влачих изключително бавно. Въпреки че е спускане и с хубави пътеки, всичко бе като на забавен кадър и ми отне много сили. Топлината на деня вече се усещаше с пълна сила и спирахме често да пълним вода и да се мокрим. Този участък бележи и края на техническите участъци по Е4. От тук нататък щяха да преобладават туристически пътеки и коларски пътища и камънака на Рила и Пирин бе останал зад гърба ни. Все пак, стигнахме до Комитски Чарк за(горе-долу) същото време за което е стигнал и Боян. Добра изненада. Използвах още няколоко минути там, за да си полея главата с вода и да се охладя.
Кофето ми бе казал, че от Комитски Чарк до х. Попови Ливади “в началото има 2–3 рекички и след това 15 км няма нищо”. Бях си наумил да използвам всяка река по пътеката, все едно е последна, а те се оказаха поне десет! Този 23 километров участък бе изминат от Боян за над 4 часа през 2017 година и аз си бях наумил да съм по-бърз от него. Повтарях си — “имам си приятел, нищо не ме боли, храня се и пия предостатъчно” и наистина това подейства. Започнах да бягам все по-добре, камънака отстъпи на коларски пътища и пътечки покрити с борови иглички, стъпваше се меко, имаше сянка, нямаше изкачвания, даже предимно спускане… глезотия 😉
Часовете си минаваха и по едно време стигнахме до една беседка, от която миришеше на жар. Човека там ни подаде по едно кюфте и някак си то изчезна за секунда. Предупреди ни, че последната чешма е след два километра и като за последно, отново се полях целя с вода. И добре че го направих. Бе средата на деня и най-напеченото време. Темпото отново запълзя. Излязохме на подстъпите към вр. Ореляк и започнахме да се пържим по пътеката. Тук Ники изкара един аналгин, които изобщо не подейства. На изкачванията нямах сили да натисна и дори с щеките не можех да помпам, на равното и спусканията бягах с много бавно темпо, но все пак по-бързо от туристическо. Бях минал граниицата от 200км за първи път в живота ми. След много протяжни часове, стигнахме до х. Попови Ливади.
Камелия ни чакаше в пълна бойна готовност. Бяхме отново в хранителния рай. Супи, меса, плодове, кола и лимонада, сладки и солен благинки. Искаше ми се да остана на хижата за постоянно. Нервно Ками и Ники се насилиха да ме изритат след 35 минути захранване. Оставаха ми 30км, от които първите 20 са само коларски пътища. Бе ранния следобед, мръса жега и умората бе на път да ме сломи. През ума ми мина, че по тези 20км може да се влача цял след обяд.
Не знам какво ми прещрака, но по едно време се пошегувах с Ники “хайде да си измисляме текстове на песни”. Започнах да сплитам някакви думички свързани с бягането, но не се получаваха добре. Все пак разсейваха достатъчно. Пуснах музика от телефона, любимите парчета. И като запях и скачах, и започнах да бягам все едно не съм минал над 210км до тук. Бягах дори по изкачванията, дори по-стръмните. Една усмивка се появи на лицето ми, започнах да се смея и вътрешно се усетих щастлив. Отново си повторих, че правя това което обичам и света се върти около мен. Така добре се засилих, че Ники започна да изостава на някой места. Разбира се, той носеше тежка ранинца, а аз бях олекотен максимално. Но имах страхотен момент и не исках да го изпускам. Надъхвах се, че съм по-бърз от Боян и даже от Кофето. Срещахме стада кончета, мокрихме се в чешмите, пътеките летяха зад нас и вече предусещах успешния ни финал. Окрилени стигнахме до Парилска Седловина. От тук остават 11км до Гоцев Връх.
Започват с едни 1000 метра катерене до Голям Царев Връх, след което има малко спускане и още 350 метра изкачване. Доста солидно, като за финал. Бях гладен за връх и щях да го изям! Кофето е бил до върха за 2 часа и 45 минути, а аз планирах да съм там за под 2:30!
Прелитам през първите 750 метра от изкачването и Ники съм го изоставил някъде назад, но с увеличаване на височината, силите ми да намаляват все повече и в един момент отново пълзя и пъпля по склона. Интересното с финала на този връх, е че имаш 11км до върха, но трябва и да се върнеш по същият обратен път и още малко до х. Славянка. Главата ми се люлее, не знам къде се намирам и си мисля, че ще се влача цяла вечер. Защо ли тръгнах толкова бързо нагоре…
В този момент, зад мен започнах да чувам звуци, като от чанове на стадо овце. Зачудих се, защото терена не бе подходящ за такива и помислих дали не е от съседния склон на Пирин. След минута обаче, видях как Ники бягайки по склона ме настига и си е пуснал диско от 90-те. Пее с пълно гърло някаква песен на Снап и приближава. Директно си седнах и го изчаках. След като изостана в началото, бил седнал за минутка да хапне и зареди, пуснал си музика и рестартирал и той. Изсипа в шепата ми последната химия, която имаше — Аналгин, соли, минерали. Хапнах още малко и този път бавно и премеренно продължихме заедно. Ники бе яхнал вълната и пееше яко нещо на DJ Bobo. С последните слънчеви лъчи стигнахме до Голям Царев Връх. Видях за първи път Гоцев Връх от близо, но в същото време бе и толкова далеч. Билото няма стандартната туристическа маркировка и е маркирано само от колци с марки на държавната граница. Има нещо като пътека, която следва тези колци и на всяко малко връхче са направили голяма асфалтирана пирамидка, с цел да обърка туриста. Много бавно се спуснахме до премката под върха и поисках да почина за поредните 30 секунди. Ники ми каза “Още 1.5км до финала” и аз му отговорих — “добре, до 30 минути сме приключили”. Първначалоно склона бе много стръмен, но скоро след това олекна и бавно се предвижвахме. Ники ми съобщаваше оставащите метри и също намери най-оптималната линия. Той е бил тук два пъти от които веднъж с Кофето, когато е помагал за негвия рекорд през 2019 година. Някак си без да го очаквам, стигнахме до едно било, но Ники се развълнува много, изкара телефона си и започна да снима. Аз се засилих по склона, без да знам какво има на билото и след 20 метра видях пред себе си асфалтовата пирамидка на върха. Успях да събера сили за последно бягане и готово! Стигнах Гоцев Връх, за 67 часа и 40 минути.
Не знам, как да опиша чувството да стигна до този финал. Определено не бе уау, велико и невероятно. По-скоро не значеше нищо специално. Смутолевих нещо пред Ники, колкото да запише на видео, че сме били там, направихме си няколко снимки, облякохме се и слязохме 200 метра по-ниско за да хапнем за последно преди спускането до хижата. Разменихме си реплики за времето, часовете, какво ни остава за деня. Той прати съобщение на Ками, че ще пристигнем около 1 през ноща. Аз пратих съобщение на Коцев, с точен час на стигане на върха. Отвъд това, нямаше някакви големи емоции. Телефона ми продължаваше да е в самолетен режим и не говорих с никой.
Големите преживявания и приключения, големите чувства на болка, щастие и усилие, големите планове и опити бяха зад гърба ми през изминалите 67 часа. Емоцията ми бе свързана с тези часове, а не с достигнето на финала. На финала нямаше фоерверки или прекрасна гледка, не те посрещат група приятели, няма кой да ти напълни шишето и да ти даде храна и накара да с преоблечеш. Финала бе скучен и ненужен, студен и мръзнещ и изморителен. Харесвах си часовете на движение и те щяха да ми липсват.
Отне ни още 3 часа, да се върнем по стъпките си и да стигнем до Парилска Седловина. От там по прашен коларски път за още 10 минути стигнахме до х. Славянка. Самата хижа е доста хубава и си личи че е добре подържана. Намерихме си стаята и се мушнах в банята за първи път от 3 дни. Имах чувство, че съм свалил един килограм мръсотия от себе си. От цялото това бягане, нямах никакви травми и контузии. Единствено си бях протъркал дупето, но това не ми създаваше ужасен дискомфорт и след ден-два и това не усещах.
Но в дните след приключението Е4 се улавях, че съзнанието ми неволно се връщаше назад към изминатите часове и преживявания. Много често говорейки си с Ками по тотално различни теми, без да искам, спирах да я слушам, залят от спомените или планиращ бъдещето. Разбира се, веднага започнах да обмислям, какво бих подобрил за догодина. От къде ще спестя малко време, как ще тренирам за да съм по-бърз или как да подобря логистиката и съпорта. Все още съм на фазата #никогаповече, но с всеки изминал ден си давам сметка, че вече имам знанията и опита, имам подкрепата и хората около мен готови, знаещи и можещи да осъществат проект от подобна големина.
За всички, които искат да се пробват с преминаване абсолютно соло, бих препоръчал добре да обмислят плановете си и да преценят опита си, преди да започнат. Разбира се, че е възможно, и то много по-бързо от мен. Все пак, аз не съм атлет от класата на Кофето. Но въпроса ми е — има ли смисъл да си сам и защо да се е лишавате от по-хубаво преживяване с приятели?
Първоначално публикувано на 10.09.2020 в Medium · Иван Димитров. Текстът е запазен като част от архива на Hill Season.
