# Hill Season

Подкаст за бягането и планината

- Site: https://hillseason.com/

## Балканиада 2026: шест години, и най-големият старт извън световното

- Link: https://hillseason.com/2026/10/01/balkaniada-2026/
- Published: 2026-10-01T09:00:00+00:00
- Author: Иван Димитров

**От архива · 1 октомври 2026.** Текстът е написан преди състезанието и отразява
стартовите листи към тази дата.

В събота и неделя Карлово отново събира планинско бягане в подножието на Централен
Балкан. Балканиада тръгва през 2021 г. от идеята на Кирил Николов – Дизела: трасета
през местата, на които самият той е тренирал над града, заедно с Димитър Желязков
и XCo. Първият старт е на 31 юли 2021 г., с две дистанции. През 2026 г. идва шестото
издание, на 3 и 4 октомври.

Форматът се е местил заедно със сезона. От 2021 до 2023 г. състезанието е в края
на юли, през 2024 г. е на 4 август, а от световното през 2025 г. остава в началото
на октомври. Тази година събота е за вертикалния километър от долната станция на
лифта в Сопот (12:00, 3.8 км / 830 м D+). Неделя е големият ден от центъра на Карлово:
44 км в 7:00, 27 км в 8:00, 12 км в 8:15. Резултатите ще текат на [Tracksport](https://tracksport.live/r/balkaniada-balkaniada-2026).

Към 1 октомври 2026 г. стартовите листи там са:

 * вертикален километър: **32**
 * 12 км: **260**
 * 27 км: **303**
 * 44 км: **230**

Общо **825**. Най-масовата дистанция е средната.

Ето как изглеждат стартовите листи в Tracksport през годините. „Записани“ е броят
в листата, включително хората, които после не са тръгнали.

  |  Година |  Кога |  Дистанции |  Записани |  Стартирали |  Финиширали |  
   |  2021 |  31 юли |  23 и 44 км |  178 |  125 |  118 |  
 |  2022 |  30 юли |  10, 25, 44 км |  315 |  232 |  228 |  
 |  2023 |  29 юли |  10, 25, 44 км |  404 |  362 |  352 |  
 |  2024 |  4 август |  10, 25, 44 км |  487 |  442 |  437 |  
 |  2025 |  3–5 октомври |  пет дистанции, световно за ветерани |  1189 |  994 |  976 |  
 |  2026 |  3–4 октомври |  VK, 12, 27, 44 км |  825 |  — |  — |

До 2024 г. кривата е чист ръст: 178, 315, 404, 487. Всяка година листата е по-дълга,
а явяването на старта се стабилизира около 90% през 2023 и 2024 г.

2025 г. е друг мащаб. Световното първенство за ветерани вдига листата до 1189 записани,
994 стартирали и 976 финиширали. Тогава има пет дистанции, включително Sky Classic
и Sky Ultra, и поле от много страни. Организаторите говорят за над 1000 души около
събитието. Числата в Tracksport са по-конкретни: само състезателите в листите са
почти 1200.

Затова сравнението, което описва самото състезание, е с 2024 г.

 * 10 км тогава, 12 км сега: 144 → 260 (**+81%**)
 * 25 км тогава, 27 км сега: 174 → 303 (**+74%**)
 * 44 км: 169 → 230 (**+36%**)
 * вертикалът тази година е отделен съботен старт с 32 души. През 2025 г. вертикалът
   е бил 165, вътре в шампионата.

Ръст има на всяка неделна дистанция. Най-силен е на по-късите и на средната. 44-
те километра също са на върха си за издание без световно, но вече не са най-многолюдният
старт. До 2023 г. дългата дистанция води по брой записани. През 2024 г. 25 км минава
отпред. През 2026 г. 27 км е ясно най-голямата листа.

Спрямо световното полето е по-малко: 825 срещу 1189. Това е очаквано, след като 
шампионатът си отива, а с него и двете дълги дистанции от календара на ветераните.
В собствения си вид Балканиада идва на старта с най-дългата листа досега.

Интригата в неделя е кой на коя дистанция е избрал да застане. На 12 км са Nikola
Frenchev, Христо Христов, Теодор Павлов, а при жените Maria Nikolova. На 27 км Кристиян
Иванов е с най-високия рейтинг в цялото поле. На 44 км Yordan Todorov се връща на
трасе, което познава от 2023 г., с Stanislav Cholakov и Никола Стойчев зад него.
Няколко познати имена местят дистанцията спрямо минали участия: едни слизат към 
27 км, други качват към 44. Подробният разбор по рейтинги е в [текста на my-btr.com от 1 октомври](https://my-btr.com).

Живите резултати са на [tracksport.live/r/balkaniada-balkaniada-2026](https://tracksport.live/r/balkaniada-balkaniada-2026).
Сайтът на състезанието е [balkaniada.bg](https://balkaniada.bg/).

## Лъжем че тренираме, ядем като за последно

- Link: https://hillseason.com/2021/07/26/lazhem-che-trenirame/
- Published: 2021-07-26T15:19:04+00:00
- Author: Иван Димитров

От днес съм на Кето. Сутринта закусах две яйца с малко от снощната паста. За обяд,
порових в един шкаф и намерих една протеинова вафла останала от предишно състезание.
А след обяд се видях с треньорката ми, тя каза “Аааа на какво си заприличал. От 
днес си на Кето!”. Свел глава, умиращ от глад отивам към плод-зеленчука до нас за
да накупя вечеря. Веднага заредих торбите с килограм нектарини и половин диня. Какво
да направя, направо крещяха срещу мен “изяш ме, изяш мее”. Предпазливо се протегнах
и към един розов домат и бучка сирене. Трябва да проработи!

Та, от днес съм на Кето и ще оправям шкембето. Отново!

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-ead1b30a13aa.
jpg)

---

Първоначално публикувано на 26.07.2021 в [Medium · Иван Димитров](https://medium.com/@zlobber/%D0%BB%D1%8A%D0%B6%D0%B5%D0%BC-%D1%87%D0%B5-%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D1%8F%D0%B4%D0%B5%D0%BC-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE-59444a40c22).
Текстът е запазен като част от архива на Hill Season.

## СтаРа Планина 100х24 — 2021

- Link: https://hillseason.com/2021/07/25/stara-planina-100x24-2021/
- Published: 2021-07-25T07:24:24+00:00
- Author: Иван Димитров

Този разказ, ще е фокусиран изцяло върху състезанието, което си спретнахме между
хижите Мазалат и Ехо в Стара Планина на 23 Юли, 2021г. В този ден, успях да устискам
и да стигна пръв, от 74 участника, до финала на х. Ехо за 9 часа и 46 минути, като
това до момента е петото най-добро време за цялата история на прехода. При прекрасни
условия, облачно и хладно време, успях да изпълня една стара мечта, която гоня вече
12 години.

Искам да уточня, че думата “състезание” използвам само за да опиша моята нагласа,
за това, което се случи и не искам да натоварвам самото събитие, организатора или
скороходците в него и специално няколкото имена които ще споделя по-долу, с тежката
участ, че любимия преход е станал арена за гонки и постижения. Ето и част от правилника
на събитието.

> _Мероприятието в никакъв случай не е състезание! Ударението при него е върху издръжливостта,
> духа и волята, а не върху скоростта и състезателния характер._

От тук нататък с думата “състезание” напълно осъзнавам, че нарушавам правилата на
събитието. Но и искам да уточня, че в това изречение има противоречие! За да отключа
напълно потенциала си и за да изпитам издържливоста, духа и волята си, трябваше 
да се състезавам. Този адреналин и еуфория ми помогнаха да се преборя с болката,
страховете и ограничаващите вярвания които имам, за да стигна пръв на х. Ехо. Да
издържа физически на терена, жегата и умората за да измина 69 километровата дистанция,
без да забавя темпото си. Да изпитам духа си, да не се поддам на успокоението, че
вече съм имал пет успешни финала, един от които даже успях да стигна пръв на х. 
Ехо. Да изпитам волята си, опитвайки се да постигна до скоро, невъзможна за мен 
бегаческа цел, за която съм мечтал 12 години.

Ето защо, надявам се да моят разказ за “състезанието” да ви е интересен и да ми 
простите човешката слабост, да желая да бъда пръв и да постигна силен резултат. 
Надявам се, да разберете усилията ми и да имам възможност да се видим на х. Мазалат
и в следващи години, за този мой любим преход!

Всичко започна през… 2009 година. Годината в която, за първи път се престраших да
се включа в този поход. На раздумката в х. Мазалат предната вечер, разказите се 
въртяха около Доктора, французина Жулиен и австралиеца Николай, които са успявали
да стигнат до финала преди залез слънце. Още тогава, летвата за скоростно преминаване
бе доста висока и разбира се, в мен се зароди мечтата да успея и аз да стигна преди
залеза до х. Ехо. През следващите години, най-бързото преминаване на прехода бе 
подобрявано няколко пъти от Иван Гърбев и Николай “австралиеца” Николаев, за да 
стигне до заветните 8:55 часа през 2020г с невероятното бягане на Калоян Пейчев.
Така и мечтата ми се развиваше и исках още и още и все някак си се изплъзваше измежду
пръстите ми.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-7f23034f546e.
jpg)

вр. Вълчата глава над х. Мазалат

Тази година, още преди старта имахме хубаво предзнамение, когато [Христо Минков](https://www.facebook.com/581898396/videos/2501132773366337/),
в опит за подобряване на рекорда за най-бързо преминаване от вр. Ком до нос Емине,
точно в 5:04 сутринта мина през хижа Мазалат и даде старт на събитието.

Още от първите метри се изстрелях към гората, с цел да се отдалеча възможно най-
много от групата и да не давам шанс на повечето бегачи да ме последват. Очакването
ми бе, да останат 1–2 най-силни и подготвени с мен и заедно да се наредим в челото.
Затова през първите 2км се постарах да бягам бързо, дори и на най-техничните участъци.
Така и се получи, като до вр. Русоватец, зад мен бе останал само Николай “американеца”
Начев. Много се радвах, че ще си правим компания и без да спирам бягането, забавих
с няколко секунди, за да му дам шанс да ме догони. Така се събрахме и поговорихме
няколко минути. Заедно преминахме километрите до х. Тъжа, където той остана да си
налее вода от реката, а аз продължих с все така високо темпо по склоновете към вр.
Ботев. В дъдж, студ и мъгла, аз нямам нужда от много вода и все още имах почти пълни
две пълни шишета. Познавах добре това изкачване и знаех, че ще успея да си разпределя
водата за оставащото време.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-425adec3e9f4.
jpg)

Изгрев до вр. Русоватец

По склоновете към Юрушка Грамада и Параджика, хвърлих един поглед назад и видях 
Николай да е на 4–5 минути след мен. Това бе по-голямо забавяне от просто пълнене
на шишета и реших, че той се е отказал да ме гони засега.

Аз също отпуснах леко темпото, за да не се преуморя. Вр. Ботев си е първата много
трудна цел за деня и може да ти изсмуче силите и да не остане нищо в запасите. С
здраво усилие към върха, толкова рано през деня няма да спечеля нищо, но може да
загубя много! Снимах как кончета препускат в мъглата, разгонвах говедата от пътеките
и гледах да подържам духа висок.

Но малко преди самия връх, до мен чух музика и секунда след това видях Стефан Лазаров,
който с лекота, ситна крачка и здраво темпо ме изпревари. Имах време буквално да
се изненадам и да разменим няколко думи, преди да отпраши пред мен. Веднага след
като Стефан застана пред мен, забелязах, че линията му на изкачване не е най-оптималната
за трасето. На един участък, премина през каменистия терен, вместо по тревистия 
и веднага след него, избра да се движи плътно по пилоните, вместо по малко по-оптималната
пътека 20 метра в дясно. Не само това, но и сякаш, на по-лекия наклон точно пред
върха, не напредваше толкова бързо, колкото по стръмното.

И тук за мен започна състезанието! Веднага си наумих, че Стефан е много силен катерач,
но аз имам предимство с перфектно познание на най-тънките моменти в трасето на Мазалат-
Ехо. Нямаше да се дам, без бой и реших да изтествам тази моя теза. Отне ми 1–2 минути,
преди да променя настройката си, но някак машинално вече знаех, че ще се пробвам
да го гоня. Изпих шишето си с останал изотон на екс, хапнах малко храна в движение
и докато все още бе стръмно, сипах нов изотон в бутилката. На 200 метра преди върха
свих в дясно, за да мина по подсичащата пътека, докато Стефан се изкачи до кулата.
Така в началото на спускането към заслон Ботев, вместо 100-те метра дистанция, която
ми бе направил, вече бе само 10 метра пред мен.

Лудото супер опасно спускане към з. Ботев, хем забавно, хем тежко върху крайниците,
хем екстремно, защото една малка грешка може да те забие с глава между камъните 
завърши, като Стефан прескочи оградата пред мен и свали раницата си за да извади
нещо от нея. На чешмата се настаних пред него и напълних шишетата си с подготвен
изотон, докато той вадише същото от раницата си. Така, спирането ми в заслона бе
само 2 минути и изтичах от вратата пред него.

Отново водех и малко по-късно се обърнах и забелязах, че е на 2–3 минути след мен.
Много исках да избягам напред в мъглата, за да не ме вижда. Пробвах да натисна по
склона, но все пак, той се оказа добър катерач и успя да подържа темпото ми. Така
на подсичането в посока вр. Жълтец, Стефан ме виждаше и последва моята линия, вместо
да мине по дългата линия на жалоните, катко се надявах да направи. Това се повтори
няколко пъти в посока Кръстците, като се опитвах да използвам различни особености
на терена, да изтичам напред и да се скрия зад ъгъла, за да не ме вижда. Но всеки
път, той бе на 2–3 минути след мен и не успявах да му се изплъзна. Дори когато спирах
за пишкане, гледах да се скрия от погледа му, за да не вижда, че съм спрял. Не исках
да му показвам слабост. Но понякога този който следва, има предимство, че може да
подържа темпото на предния и да не се старае повече от необходимосто. Докато водача,
трябва да прави опити да се отърси от преследвачите, редовно влизайки в червената
зона, без да има гаранция за успех.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-c91429abcbea.
jpg)

Стефан бяга след мен по склона към вр. Жълтец

Тези ускорения ми изиграха лоша шега, защото ме измориха и на изкачването на вр.
Купена, Стефан показа качествата си на катерач и успя да ме застигне. Стиснах зъби
за да не се дам до върха, но все пак на котата той застана пред мен и пръв стигна
до въжето за спускане. Сега пишейки тези редове, си давам сметка за грешката си.
Можех да устискам още малко и да стигна пръв до въжето, защото то пуска само по 
един човек, докато втория трябва да изчака от горе и да пази долния от камъни. Използвайки
това, Стефан успя да дръпне 20–30 секунди пред мен и си личеше, че подържа високо
темпо на спускането. Хукнах след него като луд, като реших, че аз ще използвам момента
да му подържам неговото темпо и да стоя близо до него. В този участък, отново забелязах,
че не взима най-добрата линия на преминаване и тези 30 секунди станаха 20 и после
10. Няколко камъка тук, малко клек там, пет стъпки изкачване, вместо права пътека
от долу, добавяха или стопяваха няколко секунди разлика.

Тази част на планината е изключително красива и бягането по тези пътеки е нещо като
рая за планинския бегач. Особено бягането с висока скорост. Не мога да опиша щастието,
което един натрениран човек изпитва, преминавайки през тези върхове на скорост. 
Най-алпийското било на Балкана, тясна пътечка между върхове и стръмни урви от двете
ти страни, разделящи страната ни на две с уникални гледки на север и юг. Реших да
използвам още една малка хитрина. Започнах да викам от щастие и еуфория “Аууууу 
много якоооооо” и “Чувствам се страхотноо”. Тази малка закачка, не само че мотивира
и повдига духа на викащия, но и има малък шанс да вкара негативни мисли в опонента
до теб. Защото той се чувства зле, а аз добре.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-47786f885fc9.
jpg)

Поглед към върховете Кръстците, Купена и Амбарица (в облака)

Шанса е малък, но не е изключено. Важно е да спомена, че със Стефан не се познаваме
и до момента не сме си разменили повече от 3–4 думи. Но щом се движим с еднакво 
темпо до тук, шанса той да е много по-добър от мен и да се скатава досега, е малък.
Т.е. очаквам, когато на мен ми е зле и на него да му е зле. Когато не мога да дишам
на вр. Купена и той да се задъхва. И когато спринтирам по пътеките с темпо, като
за стадион и той да смята, че това е неразумно. Не знам дали му е подействало, но
в моята глава, всяка такава хитника ме мотивираше.

Стигнахме заедно до подстъпите на вр. Амбарица, където Стефан очаквано дръпна напред.
Толкова се отдалечи, че по едно време негативните мисли започнаха да влизат и в 
моята глава. Разликата ни вече бе минута. На 500 метра от върха има много красива
леко наклонена и не-технична пътека, стигаща до финалната пирамида на Амбарица. 
Стефан пред мен бягаше, а аз ходех. Нямах сили за повече и дишах тежко и уморено.
Бях готов да хвърля маратонките и да се откажа от преследването. И тук Стефан направи
една малка грешка. Остави ме, да го видя, че на едно заравняване пред върха той 
върви. Т.е. избяга цялото качване, но на равното ходи — значи и той е много изморен!
Не само това, но отново тръгна по жалоните, за да изкачи самия връх, вместо да подсече
по ясна пътека. В този момент, в който той показа слабост, замириса на кръв и бях
сигурен, че ще успея да го изпреваря отново. Изведнъж раменете ми се изправиха, 
погледа ми се повдигна на пет метра пред мен и вместо ходене, бягах с всички сили
по склона и се мушнах в подсичащата пътека след него.

В последвалото лудо, технично спускане използвах всички преки пътечки които познавах
и опита от всички тежки тренировки по спускане на техничен терен. Стефан отново 
следваше маркировката плътно, а аз дори на 5 метра в страни си намирах пътечка с
по-малко камъни, по-малко корени и стопявах по секунда две. През годините, треньорката
ми Наталия Величкова ми е давала една тренировка, която по същество е серия от множество
кратки 10 секундни спринтове с леко бягане между тях. И тази тренировка обичах да
я правя в най-тесните и технични пътечки по парковете в София. Така от спринт на
спринт отново бях рамо до рамо със Стефан и стигнахме заедно до х. Добрила.

Скоростно зареждане с вода и изотон и общо оставане пред хижата от 3 минути. Разменихме
пак 3–4 думи и на изпроводяк отново реших да подвикна “Чувствам се прекрасно” и “
От тук започва истинското бягане” — все едно, това до сега нищо не беше, гледай 
какво следва. А бяха минали повече от 5 часа до х. Добрила в луда надпревара и баири
и това което бе минало бе най-сериозното от целия преход.

Отново се изстрелях от хижата и реших да използвам гората, за да се скрия максимално
бързо от него и да не му дам шанс да ме преследва. Дори 30 секунди биха били достатъчни,
за да не ме вижда. Знаех, че следващата открита местност е чак след 9 километра 
на поляната и склона до хижа Дерменка. Но за да не му дам шанс да ме вижда и там,
трябваше да съм поне 5 минути преди него. Отново препусках и записах най-бързите
си километри в този участък. В този момент изпитвах сериозни съмнения в способноста
си да устискам постоянните ускорения и високото темпо и отново започваха да се прокрадват
черни мисли в главата ми. И за капак на всичко, плана ми отново не се получи. На
изкачването над хижа Дерменка видях Стефан само на 3–4 минути след мен. Доста сломяваща
гледка, при положение, че той доказа, че катери по-добре от мен.

Качих се на хълма и видях новия път. През изминалата година бяха прокарали чакълест
път от Беклемето до х. Дерменка, за който бях забравил и сега се изненадах, че е
напълно готов. Отново бягах, но не с чак толкова бързо темпо. Но ми направи впечатление,
че Стефан вече не се вижда зад мен. Наистина имаше много открити места, но колкото
и да се обръщах, никакъв го нямаше. Нямах сили да правя още ускорения и се опитах
да подържам някакво прилично темпо, но умората ме гонеше и на няколко пъти се спирах
да ходя по равното шосе. Тук искам да спомена, че като цяло това шосе дава малко
предимство и има смисъл да се отделиш от него само на две места. Но и преди шосето,
пътеките тук бяха в добро състояние и скороста винаги е била висока.

На з. Орлово гнездо, отново с обиграния питстоп — сипах изотон в шишето много преди
заслона и почивката на чешмата бе само 2 минути. През целия ден се хранех изключително
често. На всеки 10–15 минути по една хапка от някаква вафла или барче. Имах и 3–
4 гела в раницата които използвах във втората половина на бягането. Носех и един
сандвич със сланина и лук, който бе супер вкусен, но толкова тежък, че ми се отщя
да го ям и след като го нагризах леко, го оставих на горските животинки за вечеря.

До Беклемето препусках отново с високо темпо, защото пътя бе доста добър, но вече
Стефан не се виждаше никакъв и останах с впечатление, че съм го отказал да ме следва.
Това бе и основната ми цел. Да е толкова трудно, че да си каже “няма смисъл”. Разбира
се, няма как да знам какво е мислил той, но в моята глава, бях успял да го сломя.

На Беклемето имах три телефонни разговора, ключови за следващия етап!

Дъщеря ми: Татко, аз ти казах вчера — отиваш като победител и се връщаш като победител!

Приятелката ми: <е, това си е между нас>

Треньорката ми: Нищо не е свършило до х. Ехо. Не се отпускай в зоната на комфорт.
Искам да дадеш най-доборото, за да си горд от себе си и да не оставиш нищо по трасето!

Трасето от Беклемето през х. Козя Стена до х. Ехо е много красиво и технично и се
слави с жестоката жега в следобедните часове. Но се оказа, че в 12–13 на обяд, всичко
все още е покрито с облаци и за първи път преминах терена без да плувам в пот и 
пека в собствен сос. Спазвах наставленията на треньорката ми и продължавах да полагам
същите усилия. Разбира се, терена там е доста техничен и от Беклемето до Ехо са 
си 2 часа здраво бягане. В Козя стена зареждането на вода отново по график отне 
само 2 минути и отново подсичах всяка крачка и търсех най-меките и равни пътечки
за бягане, било то и 2 метра дълги. Гледах часовника и не вярвах на очите си. Пристигнах
на финала на х. Ехо в 2 след обяд! 9 часа и 46 минути след старта на х. Мазалат,
цели 69 километра препускане през най-красивата част на балкана!

Не мога да опиша радоста си от това постижение, защото то е много лично и ценно 
за мен. За всичките ми години на опити, гледайки върховете до мен, на всичките 365
дни в годината, в които тренирам или мисля за тренировка, на всичките 12 години,
в които мечтая за едно и също. Днес успях да го направя. Постижение, с което аз 
да съм доволен и спокоен, че не оставих нищо за взимане. Че няма от къде да открадна
няколко минути, и да направя нещо по-добре и да измисля нова хитрина. Да си легна
усмихнат и успял, постигнал нещо в живота си. И мога да си кажа — Да, ще си дам 
малко почивка!

Освен, че всъщност… има какво още да направя!

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-8c53f1965aaa.
jpg)

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-cf0558201416.
jpg)

Поглед към Козя стена от обратната страна

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-a83d2ca758f4.
jpg)

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-93c83275a8e9.
jpg)

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-0ca88bbdda19.
jpg)

Непълно класиране на финала на СтаРта Планина 100х24–2021

---

Първоначално публикувано на 25.07.2021 в [Medium · Иван Димитров](https://medium.com/@zlobber/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0-100%D1%8524-2021-24cb2e194544).
Текстът е запазен като част от архива на Hill Season.

## Щастието на планинския бегач

- Link: https://hillseason.com/2020/09/10/shtastieto-na-planinskiya-begach/
- Published: 2020-09-10T14:37:29+00:00
- Author: Иван Димитров

Голям Царев Връх, с неговите скромни 2183м нмв. е последния труден връх, който трябва
да се изкачи преди заслужената ми почивка. Намира се в планината Славянка и изкачването
му започва от седловината Парил, като в рамките на само 4 км изкачва цели 1000 метра
денивелация. От там, по билна пътека се слиза и после изкачва първенеца и крайната
цел за целия преход — Гоцев Връх.

Аз съм се засилил с много добро темпо по стръмния склон и с щеките буквало бягам
на горе. Наклона е сериозен, но мотивацията ми е още по-силна. Усещам края на три-
дневното ми приключение и “победата” вече се усеща сладка на езика ми. Чувствам 
се, все едно не съм бягал и краката и тялото ми отговаря на желанието ми. Зад мен,
Ники Дерменджиев пръхти от умора и се опитва да подържа темпото ми. Малко след началото
на изкачването вече чувам зад себе си “Давай Ванка, бягай нагоре, остави ме”. Засилвам
се още повече, метрите летят зад мен, височината расте, а от скоростта, пътеката
се вижда като тясна нишка. Не виждам върха, но в мислите ми вече мога да го докосна.

Изминавам първите 400 метра от изкачването за около 25 минути. Време, което ще ми
даде топ представяне на любимия ми склон под Драгалевския лифт. Още една серпантина,
още метри нагоре и изобщо не обръщам внимание на плантациите от напращели малини.
Ники го няма никакъв зад мен и вече съм решил, че той или спи на пътеката и ме чака
или е оставил водата си по средата на пътя и е тръгнал да се прибира. Няма никакъв
начин да ме хване. Толкова съм напред, че вече в главата си започвам да пиша речта
си за прием в Залата на Слават на бегачи излезли на екстремно дълги и трудни бягания,
които са изпреварели пейсърите си. Опитвам се, да съм както скромен, но и да изтъкна
качествата си на велик бегач. От една страна, аз съм му безкрайно благодарен за 
помоща като пейсър. От друга страна, разбира е ясно, че няма как да ме хване с това
темпо. Все пак… изминахме и преживяхме толкова много заедно, че сладката ми победа
от части е постигната благодарение на него. А в каква грешка бях само…

Всичко започна седмица по-рано, когато след финала на Персенк Ултра, Ники дойде 
при мен и ми каза — “Ванка, знам че тръгваш по Е4 другата седмица. Аз съм в отпуска
и искам да ти помогна, както сметнеш за добре”. Нямаше как да откажа на такова предложение
и след кратко умуване, реших, че ще е подходящо той да се включи в последния етап
от прехода. От х. Вихрен до финала на Гоцев връх, маршрута не ми е познат, а там
щях да бъда на третия ден от бягането ми, та бих се възползвал от компания.

Старта на това 240 километрово приключение бе в събота в 2:04 сутринта, след като
успях да спя само два часа и половина. Въпреки това, бях сигурен, че е правилното
решение, защото така щях да мина голяма част от ниската планина Верила в ранните
часове и да избегна жегата. Много от нещата не съм измислил аз, а съм послушал съветите
на по-опитни от мен. Идеята за ранния час ми даде моята треньорка Наталия Величкова,
а подробен разчет на трасето получих от приятеля ми Калоян “Кофето” Пейчев. Той 
бе така добър да ме посрещне на седловината Бука Преслап с вода и палачинки и да
ме изпрати по Верила. Пристигна с шосеен мотор по черни пътища пълни с дълбоки локви
и се вайкаше “никога повече”. Грабна раницата ми и побяга с мен, като си разказвахме
истории и планове и се смяхме на ситуации. А кратко след срещата ни вече бях в село
Клисура, където ме чакаше и приятелката ми Камелия. Тя изигра ключова роля за успешното
завършване на прехода.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-e4899bc54ac8.
jpg)

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-c9bd6c5d8852.
jpg)

Последната вечеря е прясна паста арабиата с беконче и екипировката преди старта.
4 купчинки, за различните локации за посрещане.

Нейната задача бе, да ме чака по различните проходи и хижи, когато те са достъпни
с кола. Това бяха с. Клисура, х. Мальовица, х. Вихрен, х. Попови Ливади и евентуално
Парилската седловина. Трябваше на всяко едно място да се преоблека изцяло и да хапна
хубава храна, за разлика от вафлите с които се бях запасил да ям между хижите.

На м. Предела бях уговорил Симеон Стефанов от Благоевград (отново агент на Наталия
и участник в рекордния опит на Калоян от преди година), който за втора година ми
помага. Той трябваше да изнесе раница с дрехи и храна и тайно се надявах да побяга
с мен дори малко, за да ме надъха и мотивира.

Със старт в 2:04 сутринта в събота, то в с. Клисура трябваше да съм около 9 сутринта,
на х. Мальовица около 18:00 след обяд. В неделя на м. Предела трябваше да съм между
12:00 и 16:00ч, а на х. Вихрен около 23:00 или някое време след полунощ. Това даваше
време на Ками да е свободна цяла неделя и да си направи и тя малко туризъм.

Друга изключително важна подробност бе, че през цялото време носех [GPS тракер](https://gps.tracksport.eu/map/ivan-dimitrov-e4-2020)
в себе си, предоставен от Виктор Ценков от [tracksport.eu](https://gps.tracksport.eu/map/ivan-dimitrov-e4-2020).
В реално време всеки би могъл да провери къде се намирам, колко бързо се движа и
дали се придържам към правилната пътека на Е4. Тези данни, в комбинация от работата
която Константин Коцев върши, по подръжка на електронната си [таблица](https://docs.google.com/spreadsheets/d/1h67sp1nZfz8rM9wKd0gjqCEwEH6LRm3w0TPMwq5kY8M/edit?fbclid=IwAR35x6iavSRRqjVQjDTCda_ub0DZqz38yWyFNfnSdDbYpPuLfKRvPtowP08#gid=1181286192)
с запис на всички премнавания, ми дава информация, къде се намирам спрямо времето
на другите предишни преминавания. В момента в който стигнех някое от местата за 
почивка, веднага получавах съобщение от Коцев от типа “Боян е бил там в 7:00, ти
си 20 минути преди него, трябва да излезеш преди 7:20 за да подържаш преднината”.
Тази информация бе критична, за успешното постигнане на целита ми.

Само за 7 часа бягане, и вече съм безкрайно благодарен на седем човека, които бяха
до мен още преди старта на събитието…

Следващата ми спирка бе в хижа Ловна. Бягайки към нея, забелязах, че група от 12
човека се е запътила към входната врата. Буквално с последната крачка успях да ги
изпреваря и се мушнах пръв на вратата. Поръчах си супа, която ми бе сервирана веднага
и започнах да обядвам, докато гледам как 12 човека се изреждат да питат “кога ще
станат кюфтетата” и да се моткат с поръчката и плащането. За под 10 минути бях готов
и яхнах баира. Ако трябваше да изчакам всички на опашката, сигурно щяха да отлетят
30 минути.

От тук нататък започва сериозната трудност по Е4. Витоша я неглежирам, защото съм
се качвали стотици пъти по нея. Верила, с нейните коларски пътища с леки наклони
е изцяло бегаема. До х. Ловна също са поляни и гори с хубави пътеки. Изминал съм
около 65км, а трудното чак сега започва!

По пътя около Седемте Рилски Езера се разминавам с много туристи. Всички доволни
и усмихнати се спускат надолу. Аз потен и запъхтян бия партина между тях и си проправям
път. Този етап минах доста бързо, за да се махна от тълпите, но си платих за това.
На върха след последното езеро поседнах за първи път за почивка. Помня, че изкарах
вафличка за хапване и след това се събудих от вибрацията на часовника, показващ 
ми 40 минути на километър. Заспал съм безпаметно. Продължих веднага, но толкова 
сънен, че не ми се бягаше изобщо, а и терена стана много техничен и бягането бе 
станало по спорадично. На пирамидата за вр. Мальовица засяках една майка и дъщеря
с които се заприказвах за две минути. Показах им Витоша в далечината и им казах “
Сутрирта тръгнах от другата страна на тази планина”. За тях не знам, но аз много
се впечатлих от себе си.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-25a0909d8c0c.
jpg)

Секунди преди да заспя от умора на езерата

На спускането от върха пък видях Росен Русев и Даниел Иванов с жените и бебетата.
Правиха си пикник на 2300мнв. Поспрях и при тях за няколко минути. Бях изморен, 
с няколко минути по-бавен от миналата година и на това спускане през 2019 се контузих
и тази травма ме отказа от прехода тогава. Бях решил вече, че да се пазя през първия
ден е по-важно от колкото да съм бързак и да рискувам. Направихме си по някоя снимка.
Беше много приятно да си побъбрим.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-5852d697453d.
jpg)

С Росен, Даниел и децата

През 2019г. пробвах същия преход със същата цел, но тогава прекратих опита си на
х. Вихрен, заради болки в ITBS. Болките започнаха на спускането от вр. Мальовица
и след това при всяко спускане и всяка крачка имах остри болки в левия крак. Стисках
зъби колкото мога, но трудното спускане от вр. Вихрен ми видя сметката тогава и 
спрях.

Поредната изненада ме чакаш на х. Мальовица, където освен че ме посрещна Ками по
график, беше и Наталия Величкова с целия си ентусиазъм и енергия. За 30 минути почивка
ми бе налято огромно количество храна и акъл, топлина и енергия. Надъхан и с пълна
до пръсване раница с дрехи и гурме сандвичите на Наталия, поех към з. Страшното 
Езеро, където исках да наблюдавам залеза от високо.

По време на изкачването се разминавах с участници в Adventure SkyRace и се поздравявахме
и надъхвахме. Това изкачване е едно от топ 5 най-гадни катерения по време на Е4 
и държи специално място в сърцето ми, а на вр. Попова Капа засякох и Димитър Димитров
за последна снимка за деня. Бях малко отвеян вече и започнах бързо да спускам, за
да използвам максимално светлината на деня, но все пак малко преди з. Кобилино бранище
вече бях по тъмно.

Тъй като познавах трасето от миналата година, вече нямах проблем с навигацията през
ноща и добре си спомнях препятствията. Имах за цел да стигна до х. Македония в ден
първи, но усещах, че няма как да се случи, защото умората вече много ме налягаше.
На х. Рибни Езера бях за 22 часа след старта и изминати точно 100км от София. Влязох
в хижата и се примолих на някой да ме настани. Намериха ми легло в коридора, на 
отворена врата, счупен прозорец и силно студено течение. Всичко това, нямаше никакво
значение за мен, защото заспах за по-малко от минута след като легнах.

Когато правя подобни приключения, за мен е изключително важно да познавам добре 
трасето и да имам скоростно преминаване по различните му етапи. Да зная имената 
на хижите, върховете и обектите около мен, ми служи да си поговоря компетентно с
други запознати играчи. Мога да попия от тяхния опит, когато ми казват “Внимавай
при това спускане, защото всяка година там си набивам ноктите и почерняват”. А тестови
бягания са важни, защото предубивам представа, защо един 10 км участък с 500м изкачване
отнема 3 часа да се мине, или защо 8км спускане се прави за 2 часа. Така подготвям
тялото и ума си за по-сериозно приключение.

След натрупания ми опит от предни години, аз имах следната цел за 2020.

 * Да премина изцяло с бегаческо темпо и стил по трасето на Е4 за под 3 дни. То 
   минава през пет планини — Витоша, Верила, Рила, Пирин, Славянка и е с дължина
   238км и 13500м положителна денивелация.
 * Да спя минимално по време на бягането. За мен това означава по 4 часа на нощ (
   Все още не съм се специализирал да спя по час или по-малко).
 * Да подобря времето на Боян Дочев (70:43 часа), поставено през 2017 година, като
   първи успешен скоростен опит по Е4. Въпреки, че на няколко места той се отклонява
   значително от трасето, все пак бе първия който ни показа, че Е4 е интересно трасе
   и за планинските бегачи. Трасето се оказа толкова трудно, че след него има само
   два успешни опита за преминаване, от планинския водач/бегач Калоян Пейчев (51:
   08). Разликата от 20 часа помежду им ми даваше възможност да се пробвам да застана
   на второ място в скоростната класация и да опитам да се придържам по трасето 
   изцяло, за разлика от Боян. Тази цел, има и три под-измерения:

 1. Да подобря времето на Боян с 2 до 4 часа. Смятах че е постижимо с моментните ми
    възможности да се целя в време около 66–68 часа. Това значеше да съм съвсем малко
    по-бърз и да наваксам основно от намалено спане.
 2. Да подобря времето на Боян с 1 минута. Да, дори това би било много яко!
 3. Да финиширам успешно, независимо от времето. Тази цел предполагаше компонент от
    типа — толкова съм изморен, контузен, бавен и отпаднал, че малко преди финала се
    налага да направя още една нощувка. Тук времето вече нямаше да е от значение, а
    просто да стигна върха преди края на четвъртия ден.

Ноща на х. Рибни Езера бе доста хладна и ветровита. Събудих се около 4:30 от алармата
и чух и усетих страшно силни пориви на вятъра. За секунда съм заспал отново, неволно.
Отново се събудих около 5:30 и този път стреснато скочих от леглото. Бях прескочил
лимита си от спане, които бях поставил. Оправих се на бързо, слазох в кухнята да
оставя пари за нощувката си и видях по масите останала храна от пиршеството от миналата
вечер. Пилешки крилца и бутчета, сланинка, наденици, хляб, големи и разнообразни
салати. Откраднах си по хапка от всичко и бях пълен. След толкова дълго бягане и
хранене на малки порции, стомаха ми се бе свил и се нахранвах от малко.

Пътеката между х. Рибни Езера и х. Македония е една от любимите ми, защото преминава
през много красив дял на Рила. Като дължина, не е много, но техничния терен предразполага
за 20 минути на км при изкачванията. В този ранен час, все още не можех да натискам
много и повече се наслаждавах на гледката. Не спирах за снимки изобщо. Не само, 
че съм ги снимал преди и по време на скоростен преход, мога да си спестя това усилие,
но и снимки на каманаци не ми действат особено добре. Този терен е за да го изпиташ
и преживееш и да те зареди с енергия. Започнах да се чувствам доста добре и след
солидна закуска вх. Македония вече се разтичах и разбързах отново. Най-накрая се
чувствах добре по време на този преход.

Следващия етап до м. Предела традиционно избягах изцяло, като тук е място където
терена не е техничен и може да се натисне. Няма сянка никъде и много ме напече, 
но си разпределих водата правилно (предишен опит е много важен) и бързо стигнах 
и слязох от Капатник. На няколко км от върха има и река, където заредих с вода и
се измих подобаващо. Наближавайки м. Предела пред мен се появи Симеон Стефанов, 
които се беше качил нагоре да ме посрещне. А след още 5 минути на пътеката ме изненадаха
Ками и Ники Дерменджиев. Толкова добре ми се отрази, че ги видях, че се разтичах
все едно сега започвам. Хвърлих си раницата в колата и без да спирам се запътих 
към чешмата на Кулиното, където сее разбрахме да се чакаме. Със Симеон отново изтичахме
целия асфалт около Предела и пристигнахме на отредения пункт и място за почивка.

В дълбока сянка паркиарни двете коли, разпънати столчета и багажниците отворени 
с наредени храни от всякакъв вид, ме чакаха Ники, Ками, Симеон и Мартина Рачева.
Почти нищо от това не беше планирано и когато видях всички се чувствах че летя около
тях. Разбрахме се да ме изритат на 30-тата минута и се заех да изям един пъпеш, 
хапки със сладко и сирене, бански старец, кока кола и какво ли още не. Напълних 
раницата и надъхан изпраших към Пирин.

За първи път бягам толкова много в тази част на планината. Пътя започва с 3км асфалт
с лек наклон, но винаги когато съм бил там, съм бил изморен и съм предпочитал да
ходя. Този път почти не спирах да бягам. По едно време ме настигна Симеон отново
и в приказки и закачки стигнахме до душевадката преди Ушиците. Всичко бе толкова
бързо и нагоре по нея. На тази душевадка, преди няколко години Мария Николова ми
бе изкарала душата с репликата “Да вдигнем малко пулса”. Тогава бях готов да я убия
😉 но този път бях много по-бърз и ми бе много по-леко. За нула време се качих на
Ушиците и спуснах към х. Яворов. Общо от Кулиното до хужата минах за 3 часа и 12
минути, което е някакъв личен рекорд. А съм го минавал поне десетина пъти.

Докато почивах на Кулиното си направихме импровизирана уговорка с Мартина, да ме
чака на х. Яворов и да минем заедно и по тъмно прехода до х. Вихрен. Разбрахме се,
да ми вземе кюфтета и кафе, за да не се налага аз да се редя на опашка и да изляза
максимално бързо. Наближаваше ноща и не исках да губя излишно време. Оказа се, че
темпото ми е било толкова бързо, че Мартина без малко да ме изпусне. Все пак, всичко
бе готово когато пристигнах и за по-малко от 10 минути излязохме от х. Яворов. Започнах
поредното бързо изкачване до Кръста на мраморното било. Успях бързо да мина 2/3 
от него, но накрая вече силите ми отслабваха и забавих. Все пак, преди залез бяхме
на Кръста и тръгнахме бързо по билото, с цел да минем възможно най-много преди да
стане тъмно. На светлината на челника отново започна да ми се приспива и съвсем 
забавих, като даже много често спирах за по 20–30 секунди и сядах на камък. Мартина
ми прави компания, разказва интересни и забавни истории, подкрепя ме и напомня да
се храня. С нея този нощен преход бе чудесен и малко по малко минахме през Кончето,
вр. Вихрен и слязохме до хижата. За около 5 часа и 30 минути бях минал от х. Яворов
до х. Вихрен, според всички — много бавно 😉

Ками и Ники Дерменджиев ме чакаха в едно бунгало в хижата. Отново всичко бе приготвено,
да пристигна, заредя и легна да спя максимално бързо. Свалих си чорапите за първи
път от София до тук и гледката беше смеховита — черни крака и подути пръстчета. 
За щастие обаче, нямах никакви болежки, прижки. Но имах висока температура от прегряването
в горещия ден и Нурофена и Упсарина ми помогнаха да заспя и въстановя. Отново получих
дозата информация от Коцев и направихме планове за движение. Ден втори приключи 
с 165км зад гърба ми за малко над 46 часа.

Бях си наумил, че състезанието с Боян ще оставя за третия ден и чрез по-кратко спане
ще съм час пред него. Боян Дочев бе променил трасето на три ключови места. Първото
е около х. Мальовица, а другите две са на х. Яворов и х. Вихрен. Той директно е 
минал по билото до Дългото Бъндеришко езеро, без да слиза в ниското и после да се
изкачва отново. Преведено в мое време — трябваше да съм на езерото преди 7:10 сутринта.

Ники Дерменджиев нави алармата си за 4:30 сутринта. Веднага скочихме от леглото,
приготвихме раниците и потеглихме. Стигнахме до езерото с малко над час аванс пред
Боян. Всичко, което трябваше да правя от тук нататък е да подържам неговото темпо
в оставащите 70км и щях да съм пред него.

Терена до и над Дългото Езеро е доста труден и се подскача от камък на камък без
пътека, но добре обозначена с туристическа маркировка. За щастие аз се чувстваш 
доста свеж все още и тъй като нямах никакви болежки по тялото, се предвижвах без
никакво забавяне. Мога да си представя, че един бегач стигнал до там на 170-ти км
с изморено тяло и крака, ще изкара спокойно по 30 минути на километър точно там.
Ники започна да ми разказва за красотите на района и да ми показва всеки връх и 
всяко езеро по пътя ни и изглеждаше, че ги познава доста добре. Шегувахме се, че
трябва да направим едно състезание “Пиринско Равно”, започващо с изкачване на вр.
Пирин и държане на билото през вр. Вихрен до Тевно Езеро и отвъд. Не помня нито 
едно име на връх, както и часовете които ни е отнело да стигнем до заслона, но се
чувствах прекрасно през цялото време. Бе прекрасна сутрин в Пирин и правех това 
което обичам с близък приятел!

В заслона останахме около 30 минути, малко повече от колкото ни се искаше. Веднага
след това отделихме още 15 минути за био почивка и преднината ни се стопяваше стремглаво.
Имах спомен, че Боян бе почивал малко повече на х. Попови Ливади, но изобщо не се
чувствах спокоен. За сметка на това, на спускането към м. Комитски Чарк се влачих
изключително бавно. Въпреки че е спускане и с хубави пътеки, всичко бе като на забавен
кадър и ми отне много сили. Топлината на деня вече се усещаше с пълна сила и спирахме
често да пълним вода и да се мокрим. Този участък бележи и края на техническите 
участъци по Е4. От тук нататък щяха да преобладават туристически пътеки и коларски
пътища и камънака на Рила и Пирин бе останал зад гърба ни. Все пак, стигнахме до
Комитски Чарк за(горе-долу) същото време за което е стигнал и Боян. Добра изненада.
Използвах още няколоко минути там, за да си полея главата с вода и да се охладя.

Кофето ми бе казал, че от Комитски Чарк до х. Попови Ливади “в началото има 2–3 
рекички и след това 15 км няма нищо”. Бях си наумил да използвам всяка река по пътеката,
все едно е последна, а те се оказаха поне десет! Този 23 километров участък бе изминат
от Боян за над 4 часа през 2017 година и аз си бях наумил да съм по-бърз от него.
Повтарях си — “имам си приятел, нищо не ме боли, храня се и пия предостатъчно” и
наистина това подейства. Започнах да бягам все по-добре, камънака отстъпи на коларски
пътища и пътечки покрити с борови иглички, стъпваше се меко, имаше сянка, нямаше
изкачвания, даже предимно спускане… глезотия 😉

Часовете си минаваха и по едно време стигнахме до една беседка, от която миришеше
на жар. Човека там ни подаде по едно кюфте и някак си то изчезна за секунда. Предупреди
ни, че последната чешма е след два километра и като за последно, отново се полях
целя с вода. И добре че го направих. Бе средата на деня и най-напеченото време. 
Темпото отново запълзя. Излязохме на подстъпите към вр. Ореляк и започнахме да се
пържим по пътеката. Тук Ники изкара един аналгин, които изобщо не подейства. На 
изкачванията нямах сили да натисна и дори с щеките не можех да помпам, на равното
и спусканията бягах с много бавно темпо, но все пак по-бързо от туристическо. Бях
минал граниицата от 200км за първи път в живота ми. След много протяжни часове, 
стигнахме до х. Попови Ливади.

Камелия ни чакаше в пълна бойна готовност. Бяхме отново в хранителния рай. Супи,
меса, плодове, кола и лимонада, сладки и солен благинки. Искаше ми се да остана 
на хижата за постоянно. Нервно Ками и Ники се насилиха да ме изритат след 35 минути
захранване. Оставаха ми 30км, от които първите 20 са само коларски пътища. Бе ранния
следобед, мръса жега и умората бе на път да ме сломи. През ума ми мина, че по тези
20км може да се влача цял след обяд.

Не знам какво ми прещрака, но по едно време се пошегувах с Ники “хайде да си измисляме
текстове на песни”. Започнах да сплитам някакви думички свързани с бягането, но 
не се получаваха добре. Все пак разсейваха достатъчно. Пуснах музика от телефона,
любимите парчета. И като запях и скачах, и започнах да бягам все едно не съм минал
над 210км до тук. Бягах дори по изкачванията, дори по-стръмните. Една усмивка се
появи на лицето ми, започнах да се смея и вътрешно се усетих щастлив. Отново си 
повторих, че правя това което обичам и света се върти около мен. Така добре се засилих,
че Ники започна да изостава на някой места. Разбира се, той носеше тежка ранинца,
а аз бях олекотен максимално. Но имах страхотен момент и не исках да го изпускам.
Надъхвах се, че съм по-бърз от Боян и даже от Кофето. Срещахме стада кончета, мокрихме
се в чешмите, пътеките летяха зад нас и вече предусещах успешния ни финал. Окрилени
стигнахме до Парилска Седловина. От тук остават 11км до Гоцев Връх.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-fd081ef9aadb.
jpg)

Голям Царев Връх в планината Славянка, а в дясно скрит от дърветата се намира Гоцев
Връх.

Започват с едни 1000 метра катерене до Голям Царев Връх, след което има малко спускане
и още 350 метра изкачване. Доста солидно, като за финал. Бях гладен за връх и щях
да го изям! Кофето е бил до върха за 2 часа и 45 минути, а аз планирах да съм там
за под 2:30!

Прелитам през първите 750 метра от изкачването и Ники съм го изоставил някъде назад,
но с увеличаване на височината, силите ми да намаляват все повече и в един момент
отново пълзя и пъпля по склона. Интересното с финала на този връх, е че имаш 11км
до върха, но трябва и да се върнеш по същият обратен път и още малко до х. Славянка.
Главата ми се люлее, не знам къде се намирам и си мисля, че ще се влача цяла вечер.
Защо ли тръгнах толкова бързо нагоре…

В този момент, зад мен започнах да чувам звуци, като от чанове на стадо овце. Зачудих
се, защото терена не бе подходящ за такива и помислих дали не е от съседния склон
на Пирин. След минута обаче, видях как Ники бягайки по склона ме настига и си е 
пуснал диско от 90-те. Пее с пълно гърло някаква песен на Снап и приближава. Директно
си седнах и го изчаках. След като изостана в началото, бил седнал за минутка да 
хапне и зареди, пуснал си музика и рестартирал и той. Изсипа в шепата ми последната
химия, която имаше — Аналгин, соли, минерали. Хапнах още малко и този път бавно 
и премеренно продължихме заедно. Ники бе яхнал вълната и пееше яко нещо на DJ Bobo.
С последните слънчеви лъчи стигнахме до Голям Царев Връх. Видях за първи път Гоцев
Връх от близо, но в същото време бе и толкова далеч. Билото няма стандартната туристическа
маркировка и е маркирано само от колци с марки на държавната граница. Има нещо като
пътека, която следва тези колци и на всяко малко връхче са направили голяма асфалтирана
пирамидка, с цел да обърка туриста. Много бавно се спуснахме до премката под върха
и поисках да почина за поредните 30 секунди. Ники ми каза “Още 1.5км до финала” 
и аз му отговорих — “добре, до 30 минути сме приключили”. Първначалоно склона бе
много стръмен, но скоро след това олекна и бавно се предвижвахме. Ники ми съобщаваше
оставащите метри и също намери най-оптималната линия. Той е бил тук два пъти от 
които веднъж с Кофето, когато е помагал за негвия рекорд през 2019 година. Някак
си без да го очаквам, стигнахме до едно било, но Ники се развълнува много, изкара
телефона си и започна да снима. Аз се засилих по склона, без да знам какво има на
билото и след 20 метра видях пред себе си асфалтовата пирамидка на върха. Успях 
да събера сили за последно бягане и готово! Стигнах Гоцев Връх, за 67 часа и 40 
минути.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-ee7f6747cf07.
jpg)

Гоцев Връх, финала на Е4

Не знам, как да опиша чувството да стигна до този финал. Определено не бе уау, велико
и невероятно. По-скоро не значеше нищо специално. Смутолевих нещо пред Ники, колкото
да запише на видео, че сме били там, направихме си няколко снимки, облякохме се 
и слязохме 200 метра по-ниско за да хапнем за последно преди спускането до хижата.
Разменихме си реплики за времето, часовете, какво ни остава за деня. Той прати съобщение
на Ками, че ще пристигнем около 1 през ноща. Аз пратих съобщение на Коцев, с точен
час на стигане на върха. Отвъд това, нямаше някакви големи емоции. Телефона ми продължаваше
да е в самолетен режим и не говорих с никой.

Големите преживявания и приключения, големите чувства на болка, щастие и усилие,
големите планове и опити бяха зад гърба ми през изминалите 67 часа. Емоцията ми 
бе свързана с тези часове, а не с достигнето на финала. На финала нямаше фоерверки
или прекрасна гледка, не те посрещат група приятели, няма кой да ти напълни шишето
и да ти даде храна и накара да с преоблечеш. Финала бе скучен и ненужен, студен 
и мръзнещ и изморителен. Харесвах си часовете на движение и те щяха да ми липсват.

Отне ни още 3 часа, да се върнем по стъпките си и да стигнем до Парилска Седловина.
От там по прашен коларски път за още 10 минути стигнахме до х. Славянка. Самата 
хижа е доста хубава и си личи че е добре подържана. Намерихме си стаята и се мушнах
в банята за първи път от 3 дни. Имах чувство, че съм свалил един килограм мръсотия
от себе си. От цялото това бягане, нямах никакви травми и контузии. Единствено си
бях протъркал дупето, но това не ми създаваше ужасен дискомфорт и след ден-два и
това не усещах.

Но в дните след приключението Е4 се улавях, че съзнанието ми неволно се връщаше 
назад към изминатите часове и преживявания. Много често говорейки си с Ками по тотално
различни теми, без да искам, спирах да я слушам, залят от спомените или планиращ
бъдещето. Разбира се, веднага започнах да обмислям, какво бих подобрил за догодина.
От къде ще спестя малко време, как ще тренирам за да съм по-бърз или как да подобря
логистиката и съпорта. Все още съм на фазата #никогаповече, но с всеки изминал ден
си давам сметка, че вече имам знанията и опита, имам подкрепата и хората около мен
готови, знаещи и можещи да осъществат проект от подобна големина.

За всички, които искат да се пробват с преминаване абсолютно соло, бих препоръчал
добре да обмислят плановете си и да преценят опита си, преди да започнат. Разбира
се, че е възможно, и то много по-бързо от мен. Все пак, аз не съм атлет от класата
на Кофето. Но въпроса ми е — има ли смисъл да си сам и защо да се е лишавате от 
по-хубаво преживяване с приятели?

---

Първоначално публикувано на 10.09.2020 в [Medium · Иван Димитров](https://medium.com/@zlobber/%D1%89%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D1%87-363f56bfc440).
Текстът е запазен като част от архива на Hill Season.

## За тичачите и турягите

- Link: https://hillseason.com/2019/03/31/za-tichachite-i-turyagite/
- Published: 2019-03-31T22:13:41+00:00
- Author: Иван Димитров

Гледам през последните 2–3 години, как се изместват разни ценности в ултра маратоните,
с навлизането в mainstrem-a. Преди десетина години, ултра маратонците не знаехме
много какво правим и наиситина, “Оцелявахме” по състезанията, но преди всичко — 
хора с “Характер” и горди от това.

Няколко години по-късно, навлязоха повече хора в обществото ни, спорта стана по-
популярен и се появиха по-добри лекоатлети сред нас. “Оцеляването” вече не бе модерно,
а се гледа с лошо око. Наричат ни Туряги, ама с този обиден тон. Вече, като кажем“
тичане” и ни се присмиват, как не сме разбирали. А това, че не ни дреме за НАГРАДНИЯ
ФОНД означава, че не тренираме достатъчно. И да ви светна, модерното на “трасе” 
било “маршрут”. Така че, внимавайте с речника си. Изведнъж, смеха и веселото изкарване
с приятели, започна лека по лека да се замества с “много ми е бавно”, “тоя нищо 
не разбира” и “над 4м/км е загрявка”.

Няма как, годините си летят, света около нас се променя и няма нужда да сме дъртаци
с остарели разбирания. Но няма как да го скрия, че малко се дразня. Не че нещо, 
но има голяма разлика, между това да тренираш в зала за 1км и това да тренираш за
170км в планината. И е нужно малко уважение от двете страни.

На всички, които тренират в планината им е ясно, че не правят рекорди, че не се 
сравняват с клубните атлети, че 2 часа за полу-маратон си е изпитание, че 10х200
не знаем за какво се ползва. На всички, които спортуват в планината им е ясно, че
мечтите им се измерват с дълги дни в планианта, с безсънни нощи в студ и кал, с 
обриви и рани и протъркване на някой ценни места. На всички, които спортуват в планината
им е ясно, че се снимат с минзухарите и броят четерилистните детелиини, че се смеят
и че плачат, че си пеят и танцуват и ходят като роботии — в един и същи ден. Но 
можем да различим 6 вида цвят на урината ни, да определим изгубените соли по засъхналите
бели петна по кожата ни, да говорим с дни за ползите от зеро дроп и дебелите подметки,
да разказваме с умиление за последната си ваканция на екзотично място с добри приятели
и много километри зад гърба ни.

Да очевидно е. И няма нужда от другии епитети.

---

Първоначално публикувано на 31.03.2019 в [Medium · Иван Димитров](https://medium.com/@zlobber/%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D1%82%D1%83%D1%80%D1%8F%D0%B3%D0%B8%D1%82%D0%B5-5a2194e2325d).
Текстът е запазен като част от архива на Hill Season.

## Мальовишки дуатлон

- Link: https://hillseason.com/2018/07/20/malyovishki-duatlon/
- Published: 2018-07-20T19:40:53+00:00
- Author: Иван Димитров

High as hope

#### Преди да започнеш

Този пътепис си има sound track. Понеже съм в меланхонична вълна, получавате Florence
+ The Machine. Новият им албум High as Hope ([Youtube](https://www.youtube.com/watch?v=-3xX-fZ24rg&list=PLit7UOffKlSoI6SLdr9X_h155rbqwjxjq),
[Spotify](https://open.spotify.com/album/0pKZJj9GzcKPCS8r4IaksA?si=vA7Eq_EuSfaICc-MnwDypg))
е чудесен. Слушах го докато планирах, по време на приключението и докато пиша тези
редове. Слушайте го и вие докато четете.

През 2017г Божидар Антонов и Мартин Стефанов успешно направиха това страхотно приключение.
То стана популярно (за мен), след пускане на видео [клипче](https://www.youtube.com/watch?v=ABRU0ROUiLk)
за преживяното и популяризирането му в facebook. Веднага ми хареса идеята и исках
и аз да повторя маршрута. За жалост, през 2017г нямаше как да се случи, поради други
ангажименти. Tази година обаче, успях да направя няколко хубави карания по Самоковско
шосе и плана започна да се оформя. Имам повечко свободно време, климатичните условия
бяха добри и реших да се пробвам.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-bf03f282e50c.
png)

#### Технически

Този дуатлон се състои от три етапа.

Етап 1. Старт от София, на разклона на Oколовръстното шосе и Самоковско шосе. Аз
паркирах колата си в бензиностанция OMV и започнах от там. Божидар и Мартин са стартирали
от караулката, което е 250 по-дълго. Първият етап е колоездене от София, през Самоков,
Говедарци и финишира в ЦПШ Мальовица (да речем паркинга), където може да се зарежат
байковете. Разстоянието е 74.5км с 1180м положителна денивелация. Аз използвах механата
за база.

Етап 2. Пешеходен/Бегачески етап. Старт от ЦПШ Мальовица по Мальовишка пътека. Преминаване
през хижата и изкачване на върхът. Връщане обратно до старта. 14.5км и 1000м изкачване.

Етап 3. Тръгване от ЦПШ Мальовица и връщане по обратния път до София с колелото.
Отново разстояние от 74.5км, но само 125м изкачване и впечатляващите 1180м спускане.

#### Лични цели

Разбира се, докато гледах клипчето на Божо и Марто, забелязах няколко неща от тяхното
преживяване, които можех да подобря. Без да се смятам за по-добър атлет от тях, 
при промяна на техниката, сметнах че ще имам по-добър резултат. Така и реших да 
се пробвам директно да сваля тяхното време с няколко часа. То бе запечатано за 15:
10 часа, но дори само леко запознат с колоезденето и разстоянията, може да разбере,
че това време е прекалено голямо.

Ето и списък с техническите промени които направих:

 1. Те стартират в 1 сутринта, без да са спали изобщо. Това директно го отписах и само
    това щеше да допренесе до по-добро време.
 2. Марто бе с планински велосипед. Една шосейка винаги е с голямо предимство. Бях 
    и с клипсове.
 3. Връщането им бе през Ярема. Добавя допълнителни километри и сменя мястото на финиширане.
    Аз ще се върна по същия, най-бърз и кратък маршрут.
 4. Марто на няколко пъти казва, че не се чувства добре. Ако това не ми се случи, ще
    имам възможност.
 5. Те използваха раници при колоезденето, аз използвах чанта закачена за седалката
    на колелото. Това не знам до колко е предимство, но аз се чувствах по-добре без
    раница на гърба в продължение на 150км колоездене.

Т.е. те имат едно непретенциозно първо преминаване с цел опознаване и просто завършване
успешно. Аз подходих към начинанието като приключение и с малко спортен хъс.

#### Етап 1. София — ЦПШ Мальовица

След не-особено продуктивен сън от 4 часа и две будения, станах около 6 сутринта
и скочих за последни приготовления. Натоварих байка на колата и се отправих към 
OMV на Самоковско шосе. Там изкарах още няколко минути за да пия кафе и изям една
протеинова вафла за закуска и стартирах в 7:20 часа.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-91771f576fd5.
png)

Още от старта не ми вървеше карането. Едно бавно и мудно такова. Въпреки опитите
ми да натискам педалите, не успявах да вдигна повече от 25 км/ч. Мислех си, че не
съм загрял добре, че съм, предобрил предните дни, че пих много бира или малко спах.
Още не бях излязал от Кокаляне, когато започнаха да се прокрадват мисли за връщане
и проба в друг ден. Мъка, тегаво… На ресторант Златна Рибка спрях, вдигнах колелото
и завартях задната гума. Веднага спира! Чантата ми за колело е опирала в жилото 
и съм карал първите 13км с наполовина затворена спирачка. Прибут на чантата, скачам
на педалите и едно, две три… веднага вдигам на 32.1 км/ч.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-440ce7c62dd8.
png)

Вече с истински вятър в ушите, цепя пътя на две и летя към Самоков. Отбивам се за
20 минути, на едно капанче на 45км за вода и тоалетна №1. Точно 2:00 часа след старта
бях на кръговото в Самоков. На асфалта за Говедарци, отново стана тегаво въртенето.
Нито вятър, нито гумата, нито аз бяхме проблема и го писах на кофти асфалта. Търка
много и забавя 😉 Още една 20 минутна почивка в Говедарци за кафе, вафла и тоалетна
№2.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-c5433249f1af.
jpg)

С приближаване на Рила, облаците стават все по-гъсти, черни и застрашителни.

След Говедарци, започва истинския тег на този маршрут. 11км по доста стръмен път,
виещ из планината и водещ до паркинга на ЦПШ Мальовица. В началото успявах да подържам
добро темпо, а и не бе чак толкова стръмно, но скоро това се промени.

км 68 — Преминах на най-ниска предавка. Боят настана, тупка сърцето. Моментна скорост—
6.1 км/ч

км 69 — Проверявам дали съм на най-ниска предавка.

км 69.3 — Птица шумоли в гората до мен. Не я видях, но знете ли че [глухаря](https://www.vbox7.com/play:fd6ffa3b2a)(
див петел) имал много специфично пеене, по време на което в един определен момент
остава напълно глух за около 2–3 секунди. Оказва се, че това било голям шлем за 
ловците, да го дебнат цяла нощ и гръмнат в момента в които е глух. Да и аз го научих
това вчера.

км 69.9 — Очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена!

км 70.4 — Не съм виждал кола от 30 минути. Сещам се че мога да цепя завоите по най-
късата линия

км 71 — Започвам да правя серпантини по шосето. На третата, две коли се разминаха
точно до мен…

км 71.4 — Проверявам дали съм на най-ниска предавка.

км 71.9 — По очилата ми се стича пот и нищо не се вижда…

км 72.5 — Ако се върна от тук, дали ще ме е срам много?

км 74.5 — Свестявам се в Механа Мальовица. Там една ми с билки раната върже, друга
ме пръсне с вода студена, трета ме в уста целуне бърже…

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-bd234057dfae.
png)

Пристигнах точно за 4:00:00 часа в механата, където се преоблякох, хапнах на бързо
и четирдесет минути по-късно тръгнах към върхът. Часът е 12:00.

Разстояние: 74.5км

Денивелация: 1185м

Време: 4:00:00

[Strava](https://www.strava.com/activities/1710304168)

#### Етап 2. Механа Мальовица — Връх Мальовица — Механа Мальовица

Високата планина бе изцяло обвита в мъгла. Мальовица не се виждаше никаква и въздухът
миришеше на дъжд. Въпреки това, нямаше следи от пресен дъжд и това ми вдъхна увереност,
че може да се случат нещата. Тръгнах с леко бягане по пътеката и ходих, там където
каманите ставаха много нестабилни. Имаше умора в краката ми, бедрата леко наболяваха
и не можех да натискам нормално. Целта ми бе да подържам равномерно темпо и леко
да се задъхвам. На пътеката срещах доста туристи, всички слизащи на долу.

> – Добър ден!

> – Добър ден.

На хижата бях за 28 минути, което си е направо пешеходно време. Стената на вр. Куклата
се показа.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-bfc66e1c8458.
jpg)

Мальовишката река бе както винаги пълноводна и пресичането забавно. Срещам дядо 
с внуче:

> – Добър ден!

> – Добър ден, към върха ли?

> – Ако планината разреши… Ще се поставя в подходяща позиция за изкачване и ще слушам
> за сигналите.

Ей това му е хубавото на приключенията, че никога не знаеш какъв ще е крайния резултат.
Колкото и да планираш, понякога всичко се сгромолясва с трясък и се отваря нова 
възможност. Дали ще е дъждовен потоп по време на гръцкото лято или пресъхнала река
докато отиваме на пикник, или дори светкавици и порой на 100 метра под върха. Единственото,
което можеш да направиш, е да се поставиш в ситуация да ти се случи нещо и то непременно
ще те намери. Трябва да поработиш за късмета си и много често крайния резутат не
е такъв какъвто си очаквал. Една буря в планината ще те запознае с нови хора в хижата,
пресъхналата река си е покана за разходка по речното корито, а по време на гръцкия
потоп се налага да вадим затънали до тавана коли в препълнени дерета. И много често,
този късмет е много по-ценен и запомнящ се от оригиналния план. Но тръгвайки с желание
да си направиш приключение, то само крайния резултат е важен — удоволствието от 
добре прекараното време.

> – Добър ден! От върха ли слизате?

> – Не, горе е мъгливо с видимост от 5 метра. Едвам намерихме Еленино езеро. Ама
> момче, ти защо така ходиш?

> – А всичко е наред, не ми е студено. Довиждане.

На втора тераса се разминавам с още няколко човека, всички облечени плътно с полари,
якета и панталони. Големи обувки и още по-големи раници. Почти всички имаха дъждобрани
върху якетата. Аз се разхождам по шорти и тениска за бягане… Направих си чорба с
Роктан и вода от мальовишка река и продължих. На следващото изкачване срещам група
от поне 30 човека Е-4-ейци.

> – Я, Ванката. Към върха ли Ванка?

> – Да, ако времето позволи искам да се кача. Вие от върха ли слизате?

> – Бяхме на върха, там духа много силен вятър. Ама ти защо така си облечен?

> – Добре съм си, имам една мембрана в раницата. Само ми става студено когато спра
> на едно място. А мъгла има ли?

> – Давай, давай. Маркировката се вижда и ще се качиш. Къде ще спиш тази вечер?

> – В София 😉

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-9cfd458a578a.
jpg)

Еленино езеро с видимост от 5 метра.

> – Добър ден

> – Good day

> – Guten Tag

Над Еленино езеро наистина нямаше никаква видимост и вятъра започна да се усилва.
Минали са няколко години от последното ми качване на Мальовица и съм позабравил 
терена. Чудя се дали изкачвам върхът от дясно по стената над езерото или от ляво
през премката с Елени връх. Срещу мен се задават водачи с десетина деца. Пресмятам,
че ако ги питам, ще трябва да спра и да си поговорим още няколко минути, а силния
вятър ще ме изстуди. Едно от децата вика срещу мен:

> – Къде ти е якото? Много духа!

При подготовка за планинарстване, винаги много работя и върхо добрата подръжка на
телесната температура. Това го правя по два начина. Купувам си по-добра екипировка
и тренирам тялото си да издържа повече на студ. И двете са целогодишни занимания
и на всяка тренировка се тестват. Преценям според климатичните условия, каква екипировка
да си взема нагоре. За себе си зная, че при температури под 12 градуса, обичам да
нося ръкавици по време на тренировка, но с шорти и тениска съм бягал многократно
и при 0 градуса в сняг. Под нулата до към -10 бягам с тениска с дълъг ръкар и/или
ветровка, както и с дълъг клин. При дъжд предпочитам да съм с шапка с козирка, а
при вятър не правя промени. В днешния ден бягах с тениска и шорти, но в раницата
имах една мембрана и фолио. Мембраната бе предвидена за върхът (не я използвах) 
и в комбинация с фолиото, щеше да ме спаси, ако направя авария и спра на място.

След още 5 минути съм на премката с Елени връх. Тук вятъра наистина засили на мощни
пориви. Добре че съм по-пълен, иначе може да събори човек. Или дете от предната 
група. За щастие първите метри са траверс между камъни и често попадах на безветрената
страна, точно при силните пориви. Билната пътека обаче си е дълга и оголена без 
защита. На самия връх останах под 2 минути, защото исках да снимам как порива брули
флага забит на върха. Снимах минута, но вятър не се появи.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-5c58bd8c11b9.
jpg)

Аз не съм голям фен на върховете. Имам предвид — на върховата точка. Няма какво 
да се прави там. Нито се катериш, нито се спускаш, нито има диско топка и музика
за танци. Ако не грее жежко лятно слънце, не се задържам повече от 5 минути. Виж
обаче, обичам да катеря склонове, ръбове, скалички. Обичам да си откривам пътя (
дори и маркиран) и обичам интересни препятствия по пътя ми нагоре. Главата гледа
в краката, пот тече от челото, дишането ми очестено. Спусканията също ми допадат,
но не съм техничар и често се разсейвам. Понякога в последната част на някое голямо
спускане се отпускам и стигам до подножието в летаргично състояние. В днешния ден,
Мальовица не ме предпостави за излежаване на тревата. Бързах да стигна до премката
за да се скрия от поривите, а когато отново стигнах до Еленино езеро ръцете ми се
бяха размразили достатъчно, за да си завържа връзките на обувките. До Механа Мальовица
подтичвах през цялото време и пристигнах гладен като вълк.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-560bec72b007.
jpg)

Писах “кур” и си тръгнах.

На Втора тераса задминах чужденците. Един се провикна:

> – Respect man!

А дядото с детето:

> – Ама защо бягаш, не ти ли стигна върха?

И изненада! Механата е заключена и няма никой в нея. А вътре ми е колелото и раницата
с топлите дрехи. Посуетях се няколко минути, какво да правя? Мина един човек и ми
каза, че на табелката с работно време има телефон на собственичката. Тръгвали веднага
😉 Съблякох си потната тениска и сложих мембраната, даже успях да затворя очи за
20 секунди. Общо ги чаках 20 минути и ми отне още 40 минути да се оправя и нахраня.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-d2f5f93ef01d.
jpg)

От цялото това количество храна, успях да изям само трите кюфтета, 1/4 домати и 
1/4 питка. На второто кюфте вече щях да умра от преяждане, но се насилих за едно
последно. Никога няма да отслабна, мамка му ;-(

Изминато разстояние: 14.5км

Изкачване (и спускане): 1000м

Време до връх Мальовица: 1:46 часа

До там и обратно: 3:13 часа

[Strava](https://www.strava.com/activities/1710680677)

На изпроводяк, Мальовица ме изпрати с усмивка.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-a281cae46c34.
jpg)

### Етап 3. ЦПШ Мальовица — София

Цялото това изкачване от първия етап, сега ме чакаше като спускане. Доста щуро за
мен и с високи скорости. До Говедарци за около 20 минути. Но не само това… Чувствах
се много добре, мотивиран, силен и можещ. Карах на последна предавка и всичко ми
се получаваше. На бавния асфалт до Самоков карах с 38–42 км/ч. Кюфтета пауър братче!
Така или иначе приключвах деня, знаех че ще се справя с разстоянието каквото и да
става и реших да си поиграя малко. Ще натискам колкото мога, за колкото време успея
до пълен фалит. Никакво спиране до София и цел — падане под 3 часа. Раздавам се 
до дупка и гледам какво ще стане.

Самоков последва много бързо, а на равнината преди язовир Искър имаше лек страничен
вятър. Това не ми попречи да продължавам с висока скорост и хъс. За първия час изминах
36км, което си е почти среда. Очертаваше се мноого добро време. Подминах Щъркелово
гнездо без да се усетя, а на единствената височинка по пътя едва свалих една предавка.
Все пак, някъде около 55км след старта ми започнах да усещам умора. Броях километрите,
a след това минутите. На разклона за Долни Пасарел, краката вече не ме слушаха както
трябва. Свалих скоростите до средата на касетата и продължих нахъсано. Вече стисках
зъби от умора. На втория час бях изминал 68км (36, 32) и влязох в Кокаляне. Бях 
решил там да отпусна още малко скоростта, но май хванах от хубавия асфалт и продължих
със същото темпо. Освен това вече ми миришеше на нафта и чаках с нетърпение бензиностанцията.

![](https://hillseason.com/wp-content/uploads/2026/10/hill-season-medium-7c3e3bc31a09.
jpg)

Поредното селфи, ала синьо сокче

Разстояние: 74км

Денивелация: 120м

Време: 2:12 часа

[Strava](https://www.strava.com/activities/1710996251#kudos)

#### За финал

Доста интересно преживяване. За мен такова приключение ми дава много по-силни емоции,
от поредното завършено състезание. Обичам да си правя нещата сам, хрумват ми разни
идеи или повтарям готини такива на други хора. При състезанията, водачите са други.
Някой друг е направил трасето, измислил е логистиката, сравняваш се с други хора.
Много често трасетата са супер измислени. Коларски път свързващ две села, обаче 
ще минем и през тази горичка и ще прескочим и тази река, за да е интересно. А може
и да направим две обиколки…

Идвайки от скалното катерене, където тура е на пиедестал, такива трасета изобщо 
не може да ме вдъхновят. Харесват ми трасета с имена като “обиколката на” или “от
тук до там”. Например обиколката на Витоша си е… обиколка на цялата планина в ниското.
Мусала — Вихрен си е преход между двата най-високи върха. И използваш най-хубавите
за целта пътеки. Не бедстваш в разни непроходими дерета, само за да ти е по-трудно.

И благодарение на тези епични приключения, успявам да си набавя малка доза щастие.
А за личното щастие, горна граница няма. Няма на кого да се докажеш, няма с кого
да се сравниш, няма разочаровани лица около теб. Щастието идва по много начини, 
а всеки има нужда по малко от него. Ласката на любим човек, очите на малко дете,
вкуса на сочна праскова в устата, започването на нов проект.

#### Храна

Преди старта: 1 кафе, 1 power bar

Стоп 1 — Щъркелово гнездо: 500мл вода

Стоп 2 — Говедарци: 500мл кола, кафе, 1 вафла морена

Стоп 3 — Механа Мальовица: 330мл кола, 1 доматена салата, 1/2 бобена супа

Стоп 4 — Механа Мальовица: 3 кюфтета, 1/4 доматена салата, 1/4 пърленка, 330мл кола

На колелото: 500мл вода

#### За спорта

Колоездене: 150км

Бягане: 14.5км

Време: 11:20, от които 2:20 в почивки/

Общо взето, всеки който тренира по-редовно може да се пробва и да подобри времето
което аз поставих. Стига да имате достатъчно издържливост и да контролирате храната
и тялото си, нещатата могат да се получат. Аз като атлет съм все по средата на финиширалите
във всички състезания където участвам, така че ще ви е лесно. Освен това, може да
се намалят почивките значително. Като премахнем излишните 20 минути в механата, 
сменим чакането за готвене с нещо готово което ви чака и добавим някакъв съпорт,
които да дърпа напред и носи багаж — възможностите са много. А да, щях да забравя.
Може да карате и бягате по-бързо от мен 😉

Айде, а следващото ще е София — Мусала — София.

---

Първоначално публикувано на 20.07.2018 в [Medium · Иван Димитров](https://medium.com/@zlobber/%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D1%8C%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%88%D0%BA%D0%B8-%D0%B4%D1%83%D0%B0%D1%82%D0%BB%D0%BE%D0%BD-3d0e4ee71af6).
Текстът е запазен като част от архива на Hill Season.